Темата за желанието не е чужда на Лука Гуаданино. В кариерата си досега той се утвърди като най-изкусния картограф на копнежа в киното, изследвайки неговите фрустрации и краткотрайни удовлетворения със сетивна яснота, която рядко се среща днес. Неговите филми – независимо дали се потапят в слънчевия екстаз на Призови ме с твоето име или в бароковия ужас на Суспирия – винаги третират желанието като нещо телесно, неукротимо и трансформиращо. Но с Queer, най-новия му проект, адаптация на едноименния роман на Уилям С. Бъроуз, италианският режисьор изглежда по-заинтересован от това да наблюдава желанието под лупа, отколкото да ни потопи в неговия хаотичен пулс.
Оригиналният материал – полуавтобиографична хроника на търсещия американски емигрант, който се скита из подземния свят на Мексико през 50-те години – е сам по себе си странна птица. Гуаданино адаптира фрагментарната, халюцинационна структура на романа и изгражда филма в четири хлабаво свързани глави. Въведението задава тона: Даниел Крейг, в приковаваща роля като алтер егото на Бъроуз, Лий, обикаля мрачните улици на Мексико с всяко свое движение, изпълнено с нервен глад. Декорът, макар и внимателно пипнат, изглежда странно кух – Италия, маскирана като Мексико, в серия стилизирани сцени, които са едновременно живописни и мрачни. Погледът на Гуаданино е все така прецизен, но на света, който създава, сякаш липсва онази потна, наситена виталност, която правеше предишните му филми толкова непосредствени.
Срещата на Лий с Юджийн (мрачния и загадъчен Дрю Старки) изгражда централния разказ на филма. Юджийн, с неговата стройна фигура и студен чар, се превръща в обект на обсебващата фиксация на Лий. Тяхната сексуална среща, макар и експлицитна, е лишена от всякаква интимност или трансцендентност и по-скоро напомня на клинична дисекция на по-тъмните нюанси на страстта. Гуаданино ни лишава от романтизма на Призови ме с твоето име и ни предлага една версия на хомосексуалността, която изглежда прибързана, скрита и натоварена със срам. Куиърността на Лий тук не е идентичност, а вид екзистенциално проклятие – товар, който той носи с равна доза предизвикателство и самоомраза.
Тази отчужденост се задълбочава от обрисуването на персонажите във филма. Лий е, по замисъл, емоционалното ядро на разказа, но Гуаданино го държи на странна дистанция, превръщайки го по-скоро в проводник на изключителната игра на Крейг, отколкото в пълнокръвен човек. Крейг е несъмнено завладяващ, канализирайки едновременно копнежа и самопрезрението на Лий с поразителна сила. И все пак, въпреки магнетизма на изпълнението му, Лий така и не надхвърля страниците на сценария. Той остава обект на наблюдение, а неговата човечност е замъглена от интелектуалната дистанция на филма.
Юджийн е дори по-неразработен – сведен до прост обект на желание, красива, отегчена външност, върху която Лий (и зрителите) проектират своите копнежи. Това решение може би е умишлено – коментар за обективизиращото естество на желанието на Лий. Но този избор само подчертава по-широките недостатъци на филма: склонността му да интелектуализира, вместо да драматизира; да изолира героите си в стерилните граници на естетиката.
Има моменти, когато визуалният талант на Гуаданино заплашва да пробие ледената резервираност на филма. Сюрреалистичната сцена с аяхуаска в джунглата, потопена в ярки халюциногенни текстури, временно загатва за възможността за трансцендентност. Но дори това изглежда като изолиран момент, намек за смисъл, който така и не се осъществява. Когато филмът стига до своята неизбежна кулминация, е трудно да почувстваме нещо друго освен облекчение. Смъртта в Queer не носи катарзис, а по-скоро освобождение – освобождение от един наратив, който сякаш е решен да ни лиши от желание за живот на всяка цена.
Queer е в крайна сметка повече упражнение, отколкото изживяване – внимателно изработен етюд за отчуждението и желанието, който така и не успява да запали искрата на истинската човешка свързаност. Гуаданино, въпреки цялото си майсторство, изглежда доволен да наблюдава героите си от разстояние, свеждайки ги до обекти на изследване, вместо до чувстващи същества. Резултатът е филм, който е визуално поразителен, но емоционално празен – портрет на копнежа, който ни оставя да копнеем за нещо повече или нещо друго.
Материалът е част от рубриката Express Yourself. Изразените възгледи и мнения са само на автора(ите) и не отразяват непременно тези на Европейския съюз. Нито Европейският съюз, нито предоставящият орган може да носи отговорност за тях.
