Да, „Blonde“ няма да остане в историята като най-великия филм в историята. Дори не и добър. Далеч от добър дори. Всъщност е доста лош и към края си е просто най-лошият. Не, не съм обиден от филма. Не, не е труден за гледане. Поне не и визуално. Да се каже, че кинематографията е красива, би го подценило.
Проблемът е, че той просто не достига на образа Мерилин. Или, с други думи, получава парчета от една жена, която е много повече от сбора на частите си. Включително частите на тялото. Това, което „Blonde“ прави в най-добрия случай, е да превръща Мерилин в жертва отново и отново, но най-голямото престъпление, което извършва срещу нея, е, че изпитва удоволствие да го прави. Филмът предлага всичко друго, но не и феминистки портрет на една жена, която е била талантлива, интелигентна, чувствителна, изключително крехка, дълбоко травмирана, но силна, силна по свой собствен разбит начин, и да, толкова красива.
В крайна сметка „Blonde“ прави лоша услуга на истинското човешко същество, което се крие зад Мерилин, противно на собственото си намерение да предложи някакъв вид изкупление за нея или чудодейно разкриване на най-съкровената ѝ същност. „Blonde“ никога не се доближава дори до разумен път към демистифицирането на мита. Това, което предлага накрая, не е нищо повече от един безжизнен труп. Упражнение по дехуманизация, което е много по-непростимо от следите на сексизъм и затихваща мизогиния, които безспорно също носи.
Да, „Blonde“ е прекалено дълъг, пресилен, преувеличен и опростен. Оставя ви с впечатлението, че режисьорът се е отнесъл към обекта си по същия начин, както към многото мъже в живота на Мерилин. И все пак! Не бих го отхвърлил само по една причина. И тя е единствената причина, поради която успях да преглътна всичките три часа от горепосочения филм. Ана де Армас в определящо за кариерата й изпълнение в ролята на Мерилин Монро. Ако има една спасителна благодат в светлия център на този празник на болката, наречен „Blonde„, мъртвороден филм, това е непоколебимата прегръдка на де Армас на нещо много по-голямо от нея самата. Нещо тежко, лепкаво, човешки наранено, ярко и безкрайно хипнотизиращо – тази вътрешна сила, тази дълбока истина, която продължава да очарова и привлича вниманието десетилетия след преждевременната смърт на Норма. Като черна дупка. Като звезден небосклон. Като фотографска светкавица. Като смъртоносна автомобилна катастрофа. Норма Джийн Бейкър. Мерилин Монро. Ана де Армас.
Тя е тук. Норма е мъртва, но Мерилин е жива. И никога не можеш да откъснеш поглед от нея.
