2020 година е пълна с изненади (за съжаление, повечето от тях – неприятни). Едва ли някой си е представял доскоро, че една от най-успешните поп звезди на изминалото десетилетие ще обърне гръб на принципите си и ще ни изненада със смел нов албум, по-малко от година след последното си издание, и то без предварително обявяване и промотиране. Все пак всички сме свикнали да свързваме Тейлър Суифт с прецизно планирани рекламни кампании и амбиции за награди и комерсиални рекорди. Разбира се, певицата няма какво да губи след всички успехи, които вече постигна, но осмата ѝ творба „folklore“ е неочакван проект, който изненадва приятно и заслужава адмирации.
Освен с множеството таблоидни заглавия през годините, Тейлър Суифт е позната на музикалните почитатели като талантлив композитор и текстописец (за сметка на приятните, но в никакъв случай не виртуозни вокални умения), който умее да разказва истории и да трансформира личните си преживявания в универсални рефрени, в които всеки може да се припознае в даден период от живота си. Във „folklore“ този неин талант е доведен до нови висоти.
Текстовете на 16-те композиции са едни от най-добрите, които тя е писала досега, а голяма част от сюжетите избягват личния живот на Тейлър и имат художествен характер, посветени условно на концепцията за ‘фолклора’ (или ‘истории, които се предават устно от поколение на поколение’). Въпреки това, в тях не е трудно да се доловят референции към живота и кариерата на Суифт. Именно така „the last great american dynasty“ разказва за живота на филантропа Ребека Харкнес, която е била собственик на къщата в Роуд Айлънд, в която Тейлър живее от 2015 година насам. В „my tears ricochet“ и „mad woman“ пък успяваме да разчетем и намигвания към конфликта ѝ с музикалния мениджър Скутър Браун.
Най-впечатляващи, обаче, са текстовете на трилогията, състояща се от „cardigan“, „august“ и „betty“, която разказва историята за любовен триъгълник от перспективата на трите основни персонажа, както и тези на „seven“, посветена на приятелството на младия протагонист с момиче, което е жертва на домашно насилие, и „epiphany“, която съпоставя опита на медицинските лица, борещи се с настоящата COVID-19 пандемия, с този на войници на фронта.
От музикална гледна точка Тейлър Суифт е изоставила модерното електронно поп звучене, на което се посвети в предните си три албума и се е вдъхновила от новите си продуценти и сътрудници – Арън Деснър, известен като китарист на инди рок бандата The National, и Джъстин Вернън, известен като фронтмен на алтернативния фолк проект Bon Iver. Въпреки сърцераздирателното и баладичното си звучене, обаче, „folklore“ не е онова завръщане към кънтри корените на Суифт, за което много от вас предполагате, а по-скоро нова територия за нея, на която доразвива потенциала си като атмосферичен музикант, откъслячно демонстриран в парчета като „Safe & Sound“, „Clean“ и „The Archer“.
Най-вълнуващото в осмия запис на Тейлър Суифт, освен неоспоримата му музикална и лирическа стойност, е това, че той доказва, че тя е готова да остави егото зад гърба си и да поеме по несигурни пътища. А възможностите, които ще ѝ отвори вероятно ще бъдат също толкова многобройни, колкото и амбициите ѝ.
Слушайте „folklore“ в Spotify
