Глад. Глад за храна. Глад за сигурност. Глад за живот отвъд болката. Глад да намериш себе си. Глад за себе си. След загубата на себе си. Глад. Глад за живот след смъртта.
В своя мемоар Hunger (от англ. – глад), издаден през 2017 г., американската феминистка и писателка Роксан Гей описва всички тези форми на глад. Гладът на човека, в когото постепенно се превръща, след като детството й бива внезапно отнето. Книгата разказва историята на опитите й да заживее в обвивката на голямото си тяло, да бъде жена в материалния свят, населен от мъже, които или не ти обръщат внимание, или се държат с тялото ти като с вещ, със собственост. Това е историята на едно женско тяло, което става гигантско, прекомерно, прекалено, защото не знае какво друго да бъде. История, в която всяка жена, независимо от размерите си, ще разпознае себе си, и всеки мъж, независимо от произхода си, ще разпознае последствията от своята привилегия. Раните и белезите, които потенциално може да нанася само защото се е родил мъж.
Книгата превежда през някои от основните епизоди в живота на Гей. Дъщеря на заможни имигранти от Хаити, като дете тя сменя няколко училища, следвайки родителите си, които често се местят из различни щати по работа. След две години в престижния Йеил го напуска и за известно време прекъсва всякакъв контакт със семейството си, като зачезва някъде в Аризона, където заживява със съмнителни индивиди – в мемоара си Гей не навлиза твърде много в естеството на взаимоотношенията си с тях. Това, което разкрива е, че води безразборен сексуален живот и работи като оператор на розова линия. В крайна сметка родителите й наемат частен детектив, който успява да я издири и да я свърже отново с тях. Роксан избира да загърби изгубения си живот и се прибира вкъщи, за да стъпи отново на краката си, а по-късно получава докторска степен от технически университет в снежната пустош на т.нар. Горен полуостров в щата Мичиган. Днес Роксан е на 43 години с успешна кариера на писател и есеист, но щастието продължава да е мъглява величина в живота й.
По-съществените факти обаче са тези. Роксан Гей е висока над 180 см и тежи над 200 кг. Роксан Гей е твърде висока чернокожа жена с наднормено тегло. С болезнено наднормено тегло според диагнозата на лекарите. Когато Роксан Гей е на 12 години група момчета на нейната възраст я изнасилва в изоставена колиба в гората зад богатото предградие, в което живее. Груповото изнасилване е подстрекано и оглавено от момчето, което тя тогава е обичала и е мислела, че той я обича, момчето, назовано Кристофър в книгата, което преди това я е карало да правят неща, които той „и аз не трябваше да правим“. Напълняването идва след този “инцидент”, като психосоматична реакция към случилото се.
В резултат Роксан Гей започва да яде компулсивно, за да изчезне, да стане невидима, за да превърне себе си в непривлекателна за мъжете, за да избегне повторно насилие. Роксан Гей се обръща към храната, за да избяга от хората, за да се спаси, за да оцелее. За да превърне тялото си в непревземаема „крепост“. Никога не споделя със семейството си какво й се е случило в гората, защото се срамува, но и защото вярва, че вината е изцяло нейна. “Не можех да споделя срама и унижението от всичко това“, пише Гей. „Бях отвратителна, защото бях позволила да ми бъдат сторени отвратителни неща. Не бях момиче. Бях по-малко от човек“. Родителите й разбират истината много години по-късно и то индиректно, когато прочитат в списание Time очерк за нея и нейна наскоро публикувана творба. Престъплението остава ненаказано.
Роксан Гей е и бисексуална. През 20-те си години се хвърля в безразборни връзки с мъже и жени, които я третират така, както тя вижда себе си след нанесената травма. Като дебела противна чернокожа жена. Като парче непотребно месо. Като нищо. “Онези момчета се отнесоха към мен като към нищо, така че се превърнах в нищо“, пише Гей. Преди „посегателството“ тя описва себе си като „добро католическо момиче“, обичано от родителите си, но и като хубаво момиче, което пише истории за села и после ги рисува върху хартиени салфетки. Хубаво момиче, което понякога носи гащеризони, а друг път – кокетни рокли, и се усмихва на снимките в семейния албум. Хубаво момиче, което след случката спира да се усмихва. И започва да пълнее.
Във фрагментарните глави на мемоара писателката размишлява върху бремето да съжителства с “непокорното си тяло”, както самата тя го нарича, тяло, което не се поддава на никакъв контрол. Всички опити да го вкара в някакви релси на физическо и естетическо “благоприличие” са осъдени на провал. Борбата й с мазнините е ежедневна, но не това е фокусът на творбата й. Гей не търси лесни рецепти за отслабване. Не очаквайте от нея да ви даде 10-те стъпки към постигането на перфектното тяло. Историята й няма щастлив край или поне не според общоприетите стандарти за лично щастие. Единственото, което търси и за което мечтае, е да се прибере при тялото си, да спре да бяга от него. Hunger не е книга за самопомощ. Hunger е разходка под кожата на Гей, записки за личната болка, която авторката ежедневно носи в себе си, но и за практическия дискомфорт да се движиш физически в един свят, създаден и проектиран за хора, които се движат по различен начин от теб.
Колкото повече пространство заема едно тяло, особено женско, толкова по-невидимо става то, е лайтмотивът, който се прокрадва неколкократно в мемоара. Всъщност едно от големите му постижения е, че успява да покаже чрез примера от първо лице на авторката как тялото никога не е просто тяло, непосредствена физика, а е натоварено с очаквания, смисли, стереотипи, носител е и едновременно е жертва на законите и предразсъдъците на едно общество, което не вижда отвъд чистата материя. Борбата на Гей не е с килограмите, а с неписаните предписания за това как една жена трябва да изглежда и как една жена трябва да се движи и държи в пространството, за да бъде считана, приемана, харесвана като жена.
“Не искам съжаление, нито признание, нито съвет“, пише Гей. „Не съм смела, нито героична. Не съм специална. Аз съм жена, преживяла нещо, което са преживели безброй жени“. Hunger разказва за едно “различно” тяло. Това е историята на един човек, който живее тялото си като затвор, като травма, която никога няма да превъзмогне, но с която се учи да живее, за да може да живее. Hunger потапя читателя в дълбочината на един глад. Глад за живот. Живот след болката, живот след смъртта. Смъртта на представата, която си имал за самия себе си и за твоята стойност в света. И не на последно място, Hunger е творба, която резонира особено силно на фона на джендър истерията около Истанбулската конвенция у нас. Задължително четиво за всеки съвременен човек отвъд пола, отвъд джендъра.
Мемоарът Hunger: A Memoir of (My) Body на Роксан Гей е на английски език в оригинал и все още не е преведен на български. Хартиени и електронни издания могат да се намерят в международните онлайн книжарници. Цитираните пасажи са преведени от автора на статията.
