PROUD.bg Review: плахата любов между Артър и Жак в „Sorry Angel“

За втора поредна година на фестивала в Кан се състезава филм, който разказва за СПИН кризата в началото на 90-те години. “Sorry Angel” (с френско заглавие – Plaire, aimer et courir vite) може да бъде разгледан като допълнение към миналогодишния “120 удара в минута”, но в известна степен е и неговата противоположност. Актуалният филм на френския режисьор Кристоф Оноре не добива активистки характер дори за секунда. Неговият фокус си остава върху простите човешки взаимотношения и интимния и личен свят на героите.

20 годишният студент Артър прекратява връзката с приятелката си, след като преоткрива сексуалните си влечения, а животът му се променя когато среща по-възрастния Жак в кино салон. Жак е писател в творческа криза, който отглежда сина си в Париж. Той е болен от вируса, но състоянието му е добро. Когато пътеките на двамата се пресичат, любовта която се пробужда между тях е плаха и сдържана. Химията между героите е особена, тъй като двамата имат много различни характери – Артър се вълнува от новостите и живота, който е пред него, докато Жак е много по-улегнал и резервиран. Единственото събитие, което изважда скритите му емоции е му е смъртта на бившия му партньор, за който научаваме много малко.

 
L’N’Q: House & Disco
 
Любовта между Жак и Артър е красива, но и обречена

До някаква степен, когато Жак поглежда към Артър, той сякаш вижда огледален образ на миналото си, което му липсва и никога няма да се върне. Общият език, който двамата намират вплита в репликите им множество литературни препратки, които ще бъдат оценени от нърдовете.

В главните роли са младият Винсънт Лакост и красивият Пиер Деладончампс, който ни е познат от загадачния “Непознатият от езерото”. Играта на двамата във филма не впечатлява с особена разчупеност и разнообразие, но е реалистична и типична за филмите на Оноре. Денис Подалиде също се справя прилично в поддържаща роля на Матю.

Артър, Жак и Матю в една от важните сцени във филма

Режисьорски филмът се придържа към традициите на европейското кино и не предлага нищо иновативно. Бавното действие бива прогресивно разгърнато с помощта на дълги и атмосферични кадри, издържани в специфична цветова гама – най-често срещаните цветове във филма са синьо и кафяво. Емоцията е притъпена и зрителя така и не преживява еуфория от определена сцена, а по-скоро бива постепенно погълнат в сивия свят на Жак, който е лишен от вълнения. Финалната сцена от филма ни оставя с горчив послевкус, тъй като нарушава динамиката с неочакваната си мелодраматичност.

“Sorry Angel” е един приличен гей филм, който обаче трудно би се харесал на масовата публика. Похватите, които Кристоф Оноре използва са по-скоро типични за инди и артхаус жанровете. Въпреки минусите си, лентата ни показва живота на средностатистическия болен от СПИН, който е запазил стабилно физическо състояние, но удоволствието му от живота е удавено от смъртта на десетки приятели и любовници.