PROUD.bg представя своята рубрика OUT @ work, в която чрез поредица от интервюта ще ви запознаем с ЛГБТ хора, открити за сексуалността и идентичността си на работното място. Анджелика Съмър задава важните въпроси, които вълнуват всеки от нас по повод разкриването в работна среда.
Здравей! Представи се на читателите на PROUD.bg .
Здравей! Аз съм Румен, на 22 години, от София. Преди три години се преместих в Нидерландия, където в момента уча и работя. Когато не съм по задачки, обичам да слушам музика, да пия биричка с приятели и да гледам Survivor.
С какви местоимения предпочиташ да се обръщаме към теб и как се идентифицираш?
Моите местоимения са той/него и се идентифицирам като хет… гей.
Какво работиш?
В Нидерландия работя като social media creative, тоест създавам концепции за публикации на дадени компании, партниращи си с работното ми място. В България пък съм напът да си отворя собствено start up-че.
Как се чувстваш на работното си място като открит ЛГБТИ+ човек? Какви реакции срещаш от колегите от екипа си?
Невероятно, но факт, в първата държава, узаконила еднополовите бракове в света се чувствам страхотно. Голяма част от екипа ми е ЛГБТИ+, но това, което ни различава е, че аз съм единственият чужденец в екипа си. Това, което ми направи впечатление от самото начало е, че аз бях доста по-закрито/открит ЛГБТИ+ човек от колегите си. Всичките ми колеги са изключително свободни и по никакъв начин не се цензурират стане ли дума за полова и сексуална идентичност. Въпреки че винаги съм бил открит, себеизразяването ми по темата беше доста по-хрисимо от това на колегите ми. Научих изключително много, откакто започнах да работя в Амстердам, най-вече това да бъда по-уверен в себе си като ЛГБТИ+ човек. Може би една от главните причини е обкръжението ми, всичките ми колеги са или ЛГБТИ+ или съюзници, така да го наречем. Никога не се отбягва темата, никога не се омаловажава и т.н., което ми помогна някога да отбягвам да говоря или да защитавам тази част от себе си в България, например.
Както споменах, в България си имам собствена професионална мечта, която стъпка по стъпка реализирам. Тук нещата са малко по-различни. Хората, с които работя в България и които са представители на ЛГБТИ+ общността се броят на пръсти, а пък съюзниците са да кажем един-двама повече. Останалите хора, с които съм се сблъсквал в професионален аспект в България са в най-добрия случай неутрални по темата, а това само по себе си е далеч от най-добрия случай. Въпреки това, в България, както в личния, така и в професионалния живот съм открит и се гордея с това.
Защо е важно да бъдеш ,,аут’’ на работното си място?
Имам поне две перспективи по темата. Нека започнем с Нидерландия – в Амстердам, бидейки открит, научих изключително много за ЛГБТИ+ общността там, а покрай това и за себе си. Както споменах, най-вече се научих на увереност и себеуважение. Тук хората уважават хората, независимо от подробностите, това получих и аз. Щом други хора можеха да предоставят това за мен, пътят към себеуважението стана по-лесен. Изключително важно е да бъдеш „аут“ на работното си място, тъй като то е голяма част от живота ти, а животът ти трябва да бъде свободен. За мен да бъда правещ се на хетеронормативен субект би било уронване на личността ми, независимо какво би могло да ми коства. Първата ми работа в България беше когато навърших 18. Тогава бях перхидролено рус, 60-килограмов тийн, който едва различаваше офис от хол, но пък си бях открит. Тогава нямах много избор относно с кого работя, тоест бях отявлено открит пред всякакви хора, а всички знаем, че в България има всякакви хора. Още от малък не ме притесняват всякакви хора, дори и да съм губил някой и друг зъб поради тази причина. Естествено, имаше някой и друг бабаит, който ме гледаше на кръв, но пък в даден момент дори и бабаитите постъпваха дипломатично и бяха склонни на разговор, именно защото бях и съм открит. Най-важните неща в тези ситуации за мен бяха самообладанието и търпението. Задавали са ми от онези най-класически въпроси, изпълнени с хомофобия и подигравка, но пък в такива ситуации успявах да намеря хумора в ситуацията. Като например, спомням си когато един бивш колега батка ме пита „Коя е жената във връзката ти?“ и реших да му отвърна с „Не знам, коя е жената в твоята връзка?“. Меко казано, получи се интересна полемика по въпроса.
Каква е разликата да работиш в екип, който те дискриминира и екип, който те приема?
В едната ситуация отиваш на работа с кеф, пил си с колегите си до събота сутринта предната седмица, защото вече сте си станали приятели, изговорили сте си най-искрените неща, обичате се, уважавате се, работите по мед и масло. В другата ситуация, отиваш на работа, миналата седмица са ти се подигравали, че звучиш като Кристина Патрашкова и че ти вкарват някакви неща в г***а и нямаш търпение да си тръгнеш. Но пък в даден момент толкова ти писва, че отиваш на работа, броиш дните до последния ти ден и грам не ти пука колко ще сгафиш или на кого ще кажеш да пита баща си, като ти зададе въпроса „Вкарват ли ти го или ти им го вкарваш?“ и общо взето не е продуктивно, а и е доста… интересно за психиката ти.
Случвало ли ти се е да се сблъскваш с хомофобия на работното си място и какво се стана тогава?
За щастие, никога не ми се е случвало да бъда жертва на физически действия от страна на хомофоби на работното си място. В Нидерландия пък и на вербални, там е чудно. Когато работих за някого в България, нотки на хомофобия имаше почти ежедневно, докато спрях да им обръщам внимание. Общо взето, в България няма нищо, което да те предпази от хомофобия, трансфобия, седиш и търпиш, или се обаждаш с риск да те пребият, както аз обичам да правя. Последната година и нещо в България пък работят за мен, което крайно промени ситуацията. Първо мога сам да си избирам колегите, второ, идва ролята на авторитета, което прави нещата коренно различни. За жалост, това е едно от малкото неща, които влияят позитивно над ситуацията – ако някой зависи от теб, се държи с теб, така сякаш зависи от теб.
Има много ЛГБТИ+ хора, които се страхуват и то с право да бъдат открити на работните си места – може да станат жертви на тормоз, лошо отношение и дори уволнени. Какво според теб трябва да се промени в България, за да могат повече ЛГБТИ+ хора да бъдат спокойно себе си в работен контекст?
Според мен и двете страни трябва да се променят. Да, разбирам страха на ЛГБТИ+ общността да бъде открита навсякъде, но пък толкова се ядосвам, когато не успяваме да светим в пълния си капацитет. Осъзнавам риска на професията да си ЛГБТИ+ човек, открит ЛГБТИ+ човек в Люлин, в офиса, в парка, в мола, на стадиона и т.н. Смятам, че колкото по-уверени станем като общност, толкова по-малко ще се „набиваме на очи“. Няма да сме виждани като онова малцинство, което писка за равноправие, въпреки че „за гей парада има пари, а за автомонтьорите в Овча купел няма“ и ще започнем да отстояваме позицията си в обществото в очите на тези, които не искат да ни виждат.
А относно другата страна… там е трудно. Винаги съм смятал, че най-важното нещо в каквито и да е било човешки отношения е комуникацията. Да, възпитанието и това как, кога, къде и защо си отгледан е огромен фактор също, но мама от малък ме учеше, че дар слово ми е дадено и то с причина. Това, което би променило много отношението в обществото относно ЛГБТИ+ като цяло е комуникацията по въпроса. Поне като за начало. Единственото, което се изисква, за да се започне едно бавно „откриване“ е това ответната страна да е склонна да бъде част от разговора. Което пък ме връща и към това, че ЛГБТИ+ общността трябва да е склонна да присъства на разговора също, без изключения.
Има ли и други открити ЛГБТИ колеги на работното ти място и каква е динамиката между тях и останалите ви колеги?
Вече споделих за значителното присъствие на ЛГБТИ+ колеги на работното ми място в Амстердам. Динамиката е чудесна, именно защото Нидерландия има нещо, наречено народопсихология и е съумяла да обича и уважава ближния. В България поне в дадени обкръжения мога да кажа същото, тъй като една от главните ми цели със start up-а ми е да дам възможност на ЛГБТИ+ хора да се чувстват комфортно в един хетеронормативен свят. Та, динамиката е съществуваща и е базирана на уважение, разбиране и комуникация.
Какво да правим с хомофобията – да я пратим в отпуска или да я уволним?
Ами да я уволним, де. За целта ни трябва да оправим и всички други социални и хуманитарни проблеми. Смятам, че това е почти невъзможно и смятам, че хомофобията ще си остане с нас, за съжаление. Някои общества са по-близо до тази цел, други имат много пасти да ядат. Аз съм огромен късметлия с това, че имам възможността да проследя пътя на един ЛГБТИ+ човек в професионален аспект в държави като Нидерландия и България. Наистина черпя опит от колегите си в Амстердам и работното си място, който прилагам на работното си място в България. Може би ако не бях основоположник на работното си място нямаше да имам толкова голяма възможност не само да уволнявам, но и да не наемам хомофобията. Това само по себе си ми показва, че една хубава първа крачка към това да няма хомофобия на работните места в България например е, когато хората, от които зависи един екип просто да не й позволяват да става част от екипа.
Настоящият материал е създаден в рамките на проект „Икономическо овластяване“ на фондация „Билитис“ и фондация „Глас“. Цялата отговорност за съдържанието се носи от неговите автори и не отразява непременно позициите на NEF или на партньорските фондации.
