OUT at work с Мирослава: Ако трябва да внимавам, да се самоцензурирам по 8 часа на ден, то това живот ли е?

 
BHK Banner
 

PROUD.bg стартира своята нова рубрика OUT @ work, в която чрез поредица от интервюта ще ви запознаем с ЛГБТ хора, открити за сексуалността и идентичността си на работното място. Анджелика Съмър задава важните въпроси, които вълнуват всеки от нас по повод разкриването в работна среда.

Здравей! Представи се на читателите на Huge.

Казвам се Мирослава, но приятелите ме наричат dete.

С какви местоимения предпочиташ да се обръщаме към теб и как се идентифицираш?

Ползвам местоименията тя/нея, но не съм привързана към тях.

Какво работиш?

Работя като IT Support най-общо казано, администрирам акаунти и различни апликации, които компанията ми използва и поддържам оборудването в офиса ми, което колегите ми ползват.

Как се чувстваш на работното си място като открит ЛГБТИ+ човек? Какви реакции срещаш от колегите от екипа си?

Не съм имала голямо разкриване, а беше естествена част от разговорите. Компанията и колегите ми са изключително за разнообразието и не само на думи и като част от етичен кодекс, който подписваме и после забравяме за него. Това е първата ми работа извън България и първата в Германия и беше като глътка свеж въздух. За първи път когато се обсъждаха теми за бежанци, за ЛГБТИ+, за не-бели хора, това се правеше в положителна светлина. Осъждаше се расизма и лицемерието, подкрепяха се бежанците и мигрантите. Самите ми колеги в Берлин са хора, дошли от целия свят не само от Западна Европа – Балканите, Индия, Северна Америка, Африка, и макар повечето да са бели и привилегировани, те осъзнаваха това и говореха за това. Дотогава подобни разговори и настроения бяха част само от малкото ми социално балонче на хора, които се занимават със социално равенство или поне се интересуват от това, и всичко извън този балон беше пропито с расизъм и хомофобия. А сега бях в някаква среда-мечта едва ли не. Самата компания отбелязва Pride month, Black history month и др. с различни инициативи, има си комитет от доброволци (колеги, които посвещават част от работното си време), който организира дискусии, разговори, трейнинги (например за местоимения), препоръчва статии и филми според това какъв месец се отбелязва. Още на първия ми месец от моя офис се организираха няколко човека, които да измислят визия, с която като компания да отидем на прайда в Берлин. Имаше бюджет за тениски, шапки, декорация. На самия прайд се включиха 15-20 човека от офиса. Нямаше въпроси кой какъв е, никой не се притесняваше дали ще го помислят за някакъв. Просто нормализация, абсолютна подкрепа и факта, че и компанията, и колегите заставаха до ЛГБТИ+ хората в борбата ни за равенство и празненството на постигнатото до момента. Като се организирахме за прайда за втора година, начело беше една много надъхана жена от HR отдела, самата тя е от Афганистан, която ми беше разказвала, че понеже е момиче, не ѝ е било позволено да плува и да кара колело като дете, и беше приела много лично каузата за равенство и за рекрутване на многообразни хора – жени, черни хора, куиър хора.

Та заради всичко това виждах, че съм в сигурна среда и не съм се притеснявала да споделям на колеги за приятелката си или да отида на прайда при колегите заедно с мои гей приятели, с които сме се омазали с брокат и да си развявам ветрилото, на което съм написала Queer as fuck.

Защо е важно да бъдеш ,,аут’’ на работното си място?

За да не мисля, че трябва да крия нещо. За да мога спокойно да кажа с кого съм била на почивка или на Коледа. За да мога да говоря за всичко. Ако трябва да внимавам, да се самоцензурирам по 8 часа на ден, то това живот ли е?

Каква е разликата да работиш в екип, който те дискриминира и екип, който те приема?

Разликата е от небето до земята. В чисто професионален план – мога да си върша по-добре работата. Не ме гложди, че отнякъде ще се чуе ,,За какво парадират тия педали?”, а това не е реплика, която трябва да се чува в уважаващи себе си международни компании, които претендират, че при тях всичко е наред, изречена от уж-модерни и свободомислещи млади хора, които много обичат да пътуват и да учат в чужбина, ама ако може там да няма куиър хора и бежанци, за която ще мисля и след 4 години например. В чисто личен план – пак същото, леко ми е на душата. Спокойно ми е, че не съм обект на дискриминация всеки божи ден. Хубаво ми е, че хетеросексуални хора сами повдигат темата и осъждат хомофобията без да съм ги карала дори, без да го поставят под въпрос.

Случвало ли ти се е да се сблъскваш с хомофобия на работното си място и какво стана тогава?

Лично към мен не е имало проявена хомофобия. Но винаги е била там на работните ми места в България, дори и когато съм била открита. Всеки ден ,,педераст” и ,,педал” излизаше от устата на някой колега, за да опише някой клиент, който е досаден, тъп и т.н. или срещу прайда или срещу някакви имагинерни куиър хора. Но едни реални куиър хора слушат това, и всички сме преминали през един реален трейнинг за анти-дискриминация и сме се подписали под него, и едни реални мениджъри също са го преминали и също чуват тези реплики и не правят НИЩО, в най-лошия случай са дори подгласници. Дотолкова подобно отровно говорене е нормализирано, че на последното ми exit-интервю, когато ме попитаха какво бих променила или какви проблеми съм срещала, а аз казах ,,Ширещата се хомофобия и расизъм all day every day”, човекът остана много изненадан и каза, че не го е забелязал. Посъветвах го да се разхожда по-често из офиса, а не да стои в стаичката си, но се съмнявам това да помогне. Самата аз никога не потърсих подкрепа в тези моменти, например от HR. Честно казано, нямах сила и не вярвах, че нещо може да се промени. Въпреки че бях ЛГБТИ+ активист, се чувствах безсилна срещу тази среда. Ако някой директно беше проявил хомофобия срещу мен или друг колега, щях да вдигна всичко във въздуха, но срещу хомофобията на ,,общо основание” просто не можех. Иначе моята философия винаги е била, че аз няма да се крия. По принцип не съм особена социална и не се сприятелявам лесно, така че невинаги и не от всички колеги се е знаела сексуалната ми ориентация. Но винаги ми е било комфортно с нея и не съм смятала, че някой може да ме уязви като я знае или се опита да я ползва срещу мен. С подобна увереност няма и как да я използват срещу мен. Затова и не съм се крила.

Има обаче много ЛГБТИ+ хора, които се страхуват и то с право да бъдат открити на работните си места – може да станат жертви на тормоз, лошо отношение и дори уволнени. Какво според теб трябва да се промени в България, за да могат повече ЛГБТИ хора да бъдат спокойно себе си в работен контекст?

С право се притесняват, аз ги разбирам. Както казах по-горе това е нормализирано в България. Зависи също от индустрията, в която са. А иначе трябва да се промени всичко. Само закони не стигат. Общественото мнение и говорене не се е променило много от 2004-та, когато сексуалната ориентация влезе като защитен признак в Закона за защита от дискриминация, например. Това не попречи на националистическия и консервативен възход, не пречи на политици в политическия център и ляво да бълват хомофобия от високата си трибуна, не пречи на либерални политици и фигури да проявяват най-малкото безразличие и пълна незапознатост какво се случва с нас. Десетилетия наред чуваме как не е сега времето да се занимаваме с ЛГБТИ+ проблеми, било ,,щекотлива тема”, все е неудобна, все няма консенсус, все не сме ние на ред. Аз и това мога да разбера. Защото знам, че за да стигнат до нас, трябва да се решат много други проблеми – корупцията, бедността, социалните неравенства, ревизия на историята, която ни се преподава в училище, реална оценка на социалистическото ни минало. Все взаимосвързани неща, които докато не се решат, това общество не може да продължи напред. И да започне да мисли как да живее нормално, ама всички, не само някакво имагинерно мнозинство, което все бива пробутвано като най-важното. И ако някога тия неща се решат или поне почнат да се разплитат, повече хора ще имат свободата, времето и най-вече възможността да не търсят вината за проблемите си в роми, бежанци, ЛГБТИ+, тоест удобни за мачкане маргинализирани групи, ами ще се стремят да подобряват средата си, да се развиват, да се радват и да видят къде реално е проблемът и че с обвинения и мачкане едни други само си губим времето и губим всички ние.

Проблемът е, че това продължава твърде дълго. Вечен преход. Подмяна, а не промяна. Целият ми живот е белязан от кризи и преход. И отиваш малко на запад и виждаш, че там едни неща са възможни (не идеални) и ти писва да се въртиш в кръг и да слушаш как още не ни е дошло времето. Цял живот не ни идва времето.

Има ли и други открити ЛГБТИ+ колеги на работното ти място и каква е динамиката между тях и останалите ви колеги?

Като почнах да откривам другите ЛГБТИ+ колеги, беше малко преди пандемията да започне, та нямах много време да се опознаем. Виждахме се с двама-трима няколко пъти за ,,гей кафе” в следобедната почивка, но наистина нямаше време за много интеракции. Специално в моя офис всеки месец имахме обща среща, на която всеки екип да каже по какво работи, да се похвали с нещо, да сподели новини, промени и също така приветствахме новите хора. Понеже в един момент наехме няколко човека, за които някои знаеха, че са небинарни, решихме да включим към представянето на новите хора и това какви местоимения използват (ако желаят), и така съвсем естествено, всеки беше добре дошъл да сподели и джендър идентичността си. Доколкото знам хората се чувстват ок. Имаме няколко канала в Слак за ЛГБТИ+ хора или най-общо за diversity и там се водят дискусии, споделят се материали. Случвало се е по време на някое събитие на компанията някои от ръководството да са казали или нещо погрешно, или с недостатъчна сензитивност, или са пренебрегнали нещо значително свързано с многообразието и хората се възмущават открито, не само мрънкане в Слак, но предприемат и действия – ако не те директно, то пишат на някой я в HR, я на тези, които са по-обвързани с diversity инициативите. Ясно ми е, че промените няма да дойдат изведнъж, или че всички ще знаят какви са проблемите на всички останали, защо нещо е погрешно, защо някои думи не трябва да се използват, защо нещо е важно за една група хора. Но пътят е начертан, има волята за промяна, различните гласове се слушат и им се дава трибуна. Така се почва.

Какво да правим с хомофобията – да я пратим в отпуска или да я уволним?

Никога да не я наемаме на работа.

Тoзи материал е създаден в рамките на проекта „Рейнбоу хъб“ с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Основната му цел е увеличаване на капацитета и мобилизиране на ЛГБТИ общността за застъпнически действия. Цялата отговорност за съдържанието на материала се носи от Фондация Билитис и при никакви обстоятелства не може да се приема, че той отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България.

Хареса ли ви статията?