Между 3 и 7 юни всеки желаещ имаше възможността да посети общностния ЛГБТИ+ център Rainbow Hub и да разгледа изложбата TransBalkan на фотографа Александър Црногорач. Тя е документален фотографски проект, който се фокусира върху трансджендър общността в балканския регион и беше представена в България като част от програмата на Sofia Pride Arts 2019.
Фотографът Александър ЦрногорачАвторът споделя, че в работата си е главно отдаден на това да документира различните аспекти и форми на човешката природа. През последното десетилетие се е фокусирал върху дългосрочни документални проекти. За TransBalkan е обиколил повечето от бившите югославски републики, включително Македония, Косово, Черна гора, Босна и Херцеговина, Хърватия и Сърбия. В проекта са взели участие около 30 човека, като сред тях има хора с различни националности, религия, възраст, социален статус, образование и, разбира се, хора в различни фази на личния си преход. Към всяка снимка има прикрепена и част от интервю с участника, която дава повече контекст за индивидуалното преживяване на всеки един от тях.
Макар че намерението на Александър не е да навлиза в политиката на трансджендър общността, чрез поставения върху личния, човешки аспект от историите на участниците фокус, проектът се превръща именно в политически за нашите географски ширини. Трансджендър общността на Балканите и в частност в България е сред най-маргинализираните групи. За нея се споменава рядко и често голяма част от обществото забравя за съществуването ѝ. Тя е избутана в сенките, за проблемите на хората в нея не се говори. Репрезентация липсва почти напълно, а когато я има, е обикновено негативна и пропита със стереотипи, което прави съществуването на трансджендър хората политическо само по себе си.
С портретите точно на хора с такава идентичност и придружаващите ги интервюта TransBalkan дава гласност на един много наболял проблем в региона – липсата на видимост. Да дадем платформа, място и глас на транс общността е първата стъпка към това обществото да я види като съставена от съвсем нормални хора, каквато е. Възможността да се запознаят с индивидуалните и конкретни истории на уж различните от тях помага на хората да намерят сходствата си с тях, да се припознаят в някои елементи и да изпитат нуждата да разберат повече. Скъсява разстоянието и поражда емпатия.
Ето и няколко цитата от самата изложба:
“Същността на моята идентичност не е това, че съм транс мъж. Аз също съм човек с мечти, страхове, силни и слаби страни, недостатъци, желания, успехи и провали. Това че съм транс е важна част от живота ми, но не е най-важната. Транс хората също са нечии деца, принадлежат към нация, не са еднакви: някои са безработни, други не са, някои са много образовани, други не са, някои са вярващи, други са атеисти, някои са богати, други са бедни, някои са здрави, други не са, някои са срамежливи, а други – уверени…. точно като всички други членове на обществото.”
Игор Илич“Възприемам себе си като разказвач на истории на първо място. Контролирам това как разказвам своята уникална и лична история, потвърждавайки своята идентичност на транс мъж. Чрез това се надявам да помогна за промяната и овластяването в моята страна, която все още има върху какво да работи спрямо инструментите и помощта, които предлага на младите ЛГБТИ хора.”
Ленди Мустафа“Имало е много моменти в живота ми, които изобщо не са били лесни. Бях смела, но най-вече бях късметлийка, че винаги имах хора около мен, на които да се опра, на които винаги можех да разчитам за разбиране и помощ. Така се научих да ценя колко е важно да съм там за някого, когато има нужда. Всеки ден много се старая да предоставям подкрепа на всичките си сестри и всички транс хора около мен. Да, това, че съм трансджендър, е важна част от мен, но не е най-важната.”
Райка Миау
За това, което е научил, подготвяйки проекта TransBalkan, Александър Црногорач казва: „Това, което обединява всички трансджендър личности, с които се срещнах в девет държави, е липсата на равенство и видимост. Сякаш едва сега започваме и тепърва ще трябва да се борим за транс общността от Балканите“.
Наистина едва сега поемаме първите стъпки в борбата за правата на транс хората и именно затова е важно да има повече публичност и гласност за техните проблеми. Изложби като тази помагат именно за това и носят изключително значение за транс общността, но са само началото. А какво идва след тях? Не е ли крайно време да обърнем внимание на трудностите, пред които се изправят най-маргинализираните членове на ЛГБТИ общността и да подадем ръка? Да се изправим заедно с тях срещу системата и да се борим рамо до рамо за правата им, както те са се борили за нашите?
