Помните ли времето, когато в края на 80-те и началото на 90-те години по радиа и телевизии се въртяха рекламни клипове, които обясняваха, че ХИВ не може да се предава от ръкостискане или чрез прегръдка? Може би не, защото още не сте били родени. Или може и да го помните, но откъслечно, като бял шум. Все пак колко години са минали оттогава? Близо четиридесет години на говорене, разясняване, анти-пропаганда под различни форми и с всевъзможни подходи. Четиридесет години, в които би трябвало да сме научили АБВ за ХИВ/СПИН, най-важното, неопровержимото.
И все пак само преди няколко дни стана ясно, че един все още значителен дял от българите вярват, че заразата може да се предаде чрез целувка (35%), от неизмити прибори в кафене или ресторант (25%), чрез кихане или кашляне (24%), чрез ползване на обща тоалетна (21%) и чрез докосване и ръкостискане (8%). Данните са от национално представително проучване на изследователски център “Тренд” по поръчка на Сдружение “Здраве без граници” и идват като звучна плесница за всички онези, които гледат на ХИВ като на далечен спомен от миналото, за който няма смисъл да се приказва.
Очевидно, както показва проучването, времето за говорене и активна дейност по темата за ХИВ/СПИН все още не е отминало. Особено в страни като България, в които много малко хора се изследват или, ако го правят, го правят еднократно. Където за разлика от вируса законодателството е повече от анахронизъм – неадекватно, неефективно, вехто. Където превенцията в много случаи се изчерпва с раздаване на информационни брошури и презервативи. Където носителите на ХИВ трябва да ходят всеки месец в отделението за АРТ (антиретровирусна терапия), за да получат рецептите си. Където на входа на повечето лаборатории е по-вероятно да те посрещне укор и дезинформация, отколкото човешко отношение и ясна насока какво да правиш оттук насетне, в случай че резултатът се окаже положителен.
Да, ХИВ отдавна вече не е смъртна присъда, но защо българите не престават да го възприемат като такава? И още по-лошо, защо в България върху ХИВ продължава да тегне социалната стигма на неодобрението и дискриминацията? Как нашето законодателство може да догони научния прогрес? И каква е ролята на ЛГБТИ+ общността и на всеки от нейните членове в борбата с ХИВ? По тези и други въпроси разговаряхме с Елена Биринджиева, ръководител на Центъра за сексуално здраве в София, който отскоро смени името си на Checkpoint Sofia и има удължено работно време, за да посрещне по-ефективно нуждите на най-засегнатата социална група у нас – тази на гей мъжете.
Г-жо Биринджиева, Центърът за сексуално здраве в София преминава през промени. Какви са те?
– Центърът съществува от 18 години. Създаден е от “Лекари без граници Швейцария” и след напускането им на България е поет от местния екип, който работеше за “Лекари без граници”. Той винаги е бил безплатен, анонимен и в него са се правили изследвания за ХИВ/СПИН и сексуалнопреносими инфекции. Много динамично се е развивал в годините, с различни активности, свързани с наличието на финансиране, тъй като това е една услуга, която е нископрагова и леснодостъпна. Тоест всеки, пожелал да опознае своя ХИВ статус, може да дойде и да се изследва с бързи тестове в рамките на 15 минути.
Новото, което се случва и което беше провокирано предимно от нуждите на групата МСМ (мъже, които спят с мъже), е удълженото работно време. От 12 март започнахме да работим всеки делничен ден от 12:00 ч. до 20:00 ч., а в събота – от 12:00 ч. до 18:00 ч. Нашата цел е все повече хора да узнаят своя ХИВ статус, като допълнението, което можем да предложим, са изследвания за хепатит B и C, както и за сифилис след консултация. Това означава, че сме в състояние да направим пълен пакет от тестове на хората, които са имали рискови контакти или просто искат да узнаят своя статус. Оказва се, че въпреки всичките усилия за превенция през годините в момента имаме проблем с първичното изследване. Така например във възрастовата група 18-35 г. хората се изследват най-много по веднъж в живота си или изобщо не се изследват.
Ние гарантираме, че дори и при положителен резултат спазваме тайната на пациента и тръгваме с него по пътя на излизане от анонимност, на потвърждаване на резултата и подмпомагане за започване на терапия за ХИВ. А, както знаете, тази терапия осигурява едно добро качество и продължителност на живот, която по всички световни стандарти се приравнява на нормалната продължителност на живота.
Каква е цената на всички тези изследвания, които изброихте?
– Изследванията са абсолютно безплатни и анонимни, което е много важно. Те са с код, който създаваме тук заедно с пожелалия да се изследва. Около нас има и други промени – сменихме логото на центъра и също така добавихме в името Checkpoint Sofia, което за нас е много важно, тъй като от години работим с партньорите от Checkpoint Barcelona. Това са центрове, подобни на нашия – анонимни, безплатни, приятелски настроени към пациентите, в които можеш да дойдеш спокойно, да споделиш в неформална обстановка и да бъдеш изследван.
В нашия център няма да бъдете посрещнати с осъдителни коментари и съвети от човек в бяла престилка. Ще намерите просто приятелска обстановка, в която да се тествате, незаивисмо от сексуалната ориентация, половата идентичност и възрастовата ви група. Винаги сме били изключително отворени, консултантите ни са обучавани години наред да предлагат качествено консултиране, съобразно стандартите на тази процедура, защото общо взето това изследване в България е вкарано в рамки – задължени са да го правят медицински лица, има доста рестрикции. В Европа то е много по-свободно и модерно като предлагане. Ние искаме да се придържаме към здравните стандарти у нас, но същевременно да добавим този елемент на по-неформално и приятелско отношение, което отсъства и в частните, и в държавните лаборатории.
Споменахте за ниския брой хора, които се изследват. Откъде идва това нежелание?
– Дължи се преди всичко на ограничения достъп на хората до такъв тип тестване. Все още има много стигматизиращо отношение, изключително негативни нагласи специално към изследването за ХИВ, като нещо, което се предава по полов път, което е срамно и т.н. Такива нагласи например няма към другите изследвания.
Втората пречка е, че повечето хора предпочитат да се изследват на място, което е утвърдено и имат доверие, а тези места не са много. Ще ви дам един елементарен пример – изследвайки се в частната лаборатория, човек ще получи някакво отношение, но, ако излезе с положителен тест, те просто му казват да се оправя някак си. Той не получава нито емоционална, нито чисто техническа подкрепа, защото в такъв момент пациентът има нужда от информация и най-вече има нужда да се справи с кризата от съобщаването на резултата. Този страх какво ще се случи при положителен резултат също е една допълнителна бариера.
Освен изброените има и други фактори – местата за анонимно изследване са много малко, хората от провинцията могат да се тестват само в районните здравни инспекции по места, които са държавни институции. Изобщо в малките населени места положението е съвсем различно – там анонимността много трудно може да бъде опазена. Това пък спира хората да се изследват извън рамките на София. В центъра имаме пациенти, които идват чак от Варна само за да се тестват.
Каква е картината на разпространението на ХИВ/СПИН в България? Какви тенденции можете да изведете на тази основа?
– По отношение на ХИВ в България най-уязвима е групата на гей мъжете. Ние сме държава, която следва западния модел на разпространение на инфекцията. Преди 5-6 години у нас най-сериозно разпространение на ХИВ имаше в групата на употребяващите наркотични вещества, но през последните години тази тенденция се обръща и официалната статистика сочи, че 56% от разпространението е в групата на МСМ и 11% в групата на употребяващите наркотични вещества. Но това не е учудващо, не е някакъв феномен, а се наблюдава във всички европейски държави. В нашия център откриваме 25% от всички новооткрити случаи на ХИВ в страната и около 50% от новооткритите случаи в София. За съжаление, около 98% от новооткритите при нас лица са представители на групата на МСМ. Това е нашата вътрешна статистика.
В Русия и Украйна например картината е различна – там процентът на заразените е много по-висок сред употребяващите наркотични вещества, докато ние, както споменах, следваме западния модел. Което обаче не е така за хепитит – докато на Запад МСМ са най-уязвими към хепатитните вируси B и C, в България все още нямаме точна информация кои са тези групи, понеже няма скрийнингови програми за хептатит и никога не е имало.
Какви са най-големите митове за ХИВ? Смятате ли, че сме преодолели голямата криза? И какво трябва да се прави все още?
– Националното проучване, което представихме преди около седмица, дава цялостна картина за митовете и стереотипите, които битуват все още сред българите. Вижда се как по-възрастните респонденти имат нагласата, че това не може да им се случи, че не могат да се срещнат с ХИВ, докато младите имат приятели и близки с ХИВ и не възприемат това състояние вече толкова като заплаха или опасност. За ХИВ вече се говори съвременно като за хронично състояние, а не като за смъртна присъда. Затова падат бариерите. Мисля, че съвременните методи за превенция не се състоят в разхвърлянето на брошури и раздаването на презервативи, каквито бяха тенденциите преди 10 години, а са далеч по-съвременни. Мисля, че самата ЛГБТИ+ общност трябва да идентифицира, а може би тя вече е идентифицирала моделите за превенция, които да следва.
След като цяла Западна Европа и Америка говори вече само за PrEP, не можеш да предлагаш нещо по-различно, дори и във все още консервативната България, защото хората пътуват, ходят по международни събития и партита, изобщо ЛГБТИ+ общността е динамична и изключително информирана. Затова, когато искаш да правиш превенция, не можеш да я правиш с методи отпреди 15 години. То е доказано, че не работи.
Каква е ситуацията у нас по отношение на PrEP?
– В България PrEP все още не е леснодостъпно, а и е много скъпо за нашите стандарти. В повечето държави обаче то също не е безплатно, достъпно е по някакви програми или в центрове като нашия, но пак е на проектен принцип. В България предстои много работа на активистите, на организациите, за да може преди всичко да се постигнат законови промени, така че в общностите центрове да има осигурен достъп до PrEP. Мисля, че Министерство на здравеопазването се старае, доколкото може, да покрива терапията за ХИВ, която е безплатна, без значение от осигурителния статус, но да живеем с мисълта, че ще покрие PrEP, е малко фантазия на този етап. И все пак със съвместните усилия на ЛГБТИ организациите и здравно-социалните организации като нашата можем да окажем някакво влияние, но това е един процес, който няма да стане за месеци. Така че засега няма решение относно PrEP. Трябват законови промени, трябва борба, за да стане по-отворено и леснодостъпно. Имаме наредби в закона за здравето, които не са пипани от 70-те години и са изключително остарели.
Тук е моментът да кажа, че, ако допреди 5 години нямаше общностна динамика, от около година и половина наблюдаваме акция след акция, събитие след събитие. Виждаме как се появява активизъм и за хората, живеещи с ХИВ, и за всички ЛГБТИ+ хора. Започвам все по-позитивно да гледам на нещата. Ние от Центъра винаги сме търсили начини да си партнираме с общността, но досега имаше един вакуум. В последно време обаче виждам, че започва да се работи методично и да се изграждат добри партньорства. Това изключително много ме радва.
На какво според вас се дължи това бълбукане на ЛГБТИ+ активизма в България?
– За мен се дължи на това, че нещата вече са назрели. Не може да няма общностно движение, при положение че епидемиологията се качва и общността е уязвима. Няма как да се стои със скръстени ръце. И ние имаме някаква заслуга в този процес. През лятото на миналата година се срещнахме с ЛГБТИ организациите и започнахме фокусирано да им обръщаме внимание върху проблема ХИВ.
Допреди известно време здравното министерство казваше, че няма законови промени и нищо не се случва, защото няма ЛГБТИ+ общност, защото общността не се интересува от тази проблематика. Благодарение на бълбукането, както вие го наричате, държавата вече няма какво да каже и как да се оправдае. Представителите на ЛГБТИ+ общността трябва сами да се ангажират със собственото си здраве и да се изправят пред държавните органи, само така ще постигнат реална промяна в законодателството. Мисля, че следващите години ще бъдат още по-динамични и интересни. Имаме възможност да постигнем много добри неща и в посока превенция, и в посока лечение и терапия.
