ЛГБТ+ репрезентацията на големия и малкия екран през 2020 година се различава съществено от тази през 60-те и 70-те години на 20-ти век. Затова и първата филмова адаптация на пиесата на Мат Кроули „Момчетата в групата“ от 1970 година е особено емблематична за историята на куиър киното. 50 години по-късно любимият ни Райън Мърфи и режисьорът Джо Мантело ни поднасят римейк, който очаквахме с особен интерес.
Най-любопитният въпрос си оставаше – какво може да бъде направено с този стар сюжет, за да бъде представен на нова публика през нова ера на киното? За съжаление, отговорът, който получаваме след гледането на „Момчетата в групата“ не е особено задоволителен. Пасивно-агресивните взаимотношения между група гей приятели по време на домашен купон в Ню Йорк през 1968 година и интернализираната хомофобия на героите продължават да дават достатъчно въздействащ материал, но основният проблем на новата продукция е, че тя се придържа твърде отчаяно към оригиналния филм, а зрителят остава да се пита за смисъла на този римейк.
Текстът на Мат Кроули и лентата на Уилям Фридкин продължават да бъдат ценни артефакти от една специфична отминала ера преди бунтовете в Стоунуол, но и след създаването на първите активистки ЛГБТ+ организации. Това са времена, в които процеса на видимостта и разкриването все още са се гледали противоречиво, приемането на гей хората не е било на дневен ред, но интелигентния индивид вече е имал политическо самосъзнание за проблема. Диалогът на „Момчетата в групата“ е изпълнен със стотици препратки и шеги, които не могат да бъдат разбрани добре без контекста на времето и това не се променя в новия римейк. Напротив, много от репликите са абсолютно копие на оригиналните. Тогава, защо редовия зрител да не се обърне към влиятелния и исторически важен, а да заложи на новата версия?
Най-силната страна на продукцията на Райън Мърфи и Джо Мантело е актьорската игра, но това не е особена изненада, предвид актьорския състав от Джим Парсънс, Захари Куинто, Мат Бомър, Андрю Ранълс, Чарли Карвър, Робин де Хесус, Брайън Хъчинсън и Майкъл Уошингтън. Приятно е и да знаем, че всички герои се играят от открити гей актьори. И докато Захари Куинто и Чарли Карвър не успяват да допринесат с нищо за качеството на филма, Джим Парсънс продължава да ни изважда от кожата ни със страхотната си игра на антипатичния, но и многопластов Майкъл. Динамиката в играта му надминава многократно постигнатото от Кенет Нелсън в оригиналния филм, както и представянето му в други продукции на Мърфи като „Нормално сърце“ и „Холивуд“.
„Момчетата в бандата“ е поредния проект на Райън Мърфи, който ще намери своята аудитория, но едва ли ще остане във времето. Добрата актьорска игра не успява да компенсира за липсата на креативност в реализирането му и адаптирането му за нова публика, но поне талантливите актьори ще добавят още една качествена роля в резюмето си.
