PROUD.bg.bg публикува есетата на 10-имата финалисти в приключилия наскоро конкурс за сътрудници на онлайн списанието. Разработките са на тема “Историята на моето разкриване” (My Coming-out Story). В тях авторите разказват как са се справили или все още са в процес на справяне с един от преломните моменти в живота на всеки човек с неконвенционална сексуална ориентация – вътрешното приемане на своята хомосексуалност и последващото “излизане от килера” пред приятели, близки и роднини. Някои от есетата са подписани с истинските имена на авторите, а други – с псевдоним по изискване на самите участници, тъй като историята на личното им разкриване все още не е приключила. Днес ви представяме текста на Νίκος Δραγούμης (псевдоним). Tой е на 28 години и в момента живее в София. Студент е в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. За себе си казва, че е динамична, креативна и общителна личност с усет към детайла.
Живеем в свят, в който искаме толкова много да кажем, иска ни се да крещим, да бъдем чути, а вместо това оставаме сгушени в собствените си мънички убежища, увити в топлината на собствената си самодостатъчност… наивни и плахи. Думичките и нечий шепот сгряват по магичен начин, вместо тях обаче сме се отдали на безплътните знаци. Разговорите ни са по -скоро изпълнени със словесни недомлъвки, с желание да избягаме в паралелната реалност. Те са емоционално наситени и в същото време изпразнени от смисъл. Искам да те срещна дори с цената да е обсесивно, искам да приютя някое и друго клише в премръзналата си душа, иска ми се да можехме да изричаме истините, без да заекваме, да можехме да споделяме, без да се налага да си поемаме дълбоко дъх. Миналото ни е като забравен куфар, пълен със спомени, които отказваме да пуснем и на инат продължаваме да държим на прашасалия таван на душите си. Непрестанно се заричаме, че от утре ще се заемем с разчистването и така и никога не започваме. Изнамираме си нелепи оправдания, за да удължим безвремието, в което сами се потапяме.
Историята на нечие настояще е фрагментарна, а на миналото – по-скоро такава, каквато се осмелим да я видим и споделим. Споделянето никога не е лесно макар да ни се струва простичко, просто защото не сме свикнали да оставяме в себе си открехнати вратички. Свикнали сме да вярваме, че само с монохроматични цветове можем да рисуваме. Историите ни обаче са многолики и понякога онова, което следва да направим, е да се оставим да бъдем обвити от нюансите. Нерядко няма нужда от прекалено много думи, за да разкрием емоционалните си бури, достатъчно е да щрихираме грубо вътрешния си свят и да не се съмняваме, че там някъде някой ще се наслади на гледката. Животът би бил няколко идеи по-простичък, ако не се бяхме вторачили в съвършенството, а в изоставената същност на нещата, в тяхната есенция.
Отказвам да повярвам, че нечия история задължително има ясна структура. Не ми допада някой да се опитва да рамкира, правилата са изковани от времето, за да изпитваме удоволствие от престъпването им. Нашите истории не са престъпления, те са такива, каквито ги създадем. За едни – дръзки, плахи, турболентни, вятърничави, уютни, мръсни. Не искам да лепя стикерчета, детинско е, затова ще приема, че по-скоро нашите истории са собствени и заслужават просто да бъдат изслушани.
В психологията е прието, че, когато говориш за нещо, позволяваш на съзнанието си да приеме неговото съществуване, затова ще говоря, ще си спомням за себе си, ще направя опит да вдигна праха от част от моето си минало, без да се интересувам доколко ще успея…
Всяка история е неутъпкана пътека и всеки път щом я споделяме, неизменно й вдъхваме живот. Самият живот започва с грях, така че няма защо да се притесняваме от грешки, лутайки се из лабиринтите му. Вярвам в неслучайността на случайностите или май някои го наричаха щастие, както и в задаването на въпроси, които не е задължително да отвеждат към отговори. Мисля си, че това, че съм гей не ме прави по-различен, а е просто едно от многото проявления на човешката същност. Неловки са ми разговори, в които гейовете биват маргинализирани и депримирани и ме вдъхновяват хора, които успяват да рушат стените на безразличието и предразсъдъците, онези, които приемат света като възможности вместо ограничения. Не чувствам вина за своята сексуална ориентация, защото съм наясно, че, ако животът ми има цел, то тя не би била да го прекарам в убеждаване на хората, че заслужавам да обичам и да бъда обичан. Избирам просто да живея отвъд мнимите призраци, отвъд псевдоморализаторите. Щастието май може да е повече от случайност, нека бъде избор.
В това да си гей има нещо далеч по-простичко от статичните и застинали представи, бродещи из човешкото съзнание. Да си гей означава да изпитваш физическо привличане към човек от своя пол, страст, която при определени условия създава предпоставки за установяване и на дълбока емоционална връзка между двама мъже или две жени. Май е това и всички останали въпроси – щекотливи, профанни, неудобни, заедно с вулгарните подмятания и ехидни ремарки – сякаш изгубват значение пред чара на нещо толкова естествено и семпло. Не приемам някой да държи монопола върху нормалността и да определя нейните граници…
Мисля си, че това да се разкриеш като гей, изисква не просто вътрешна смелост, хъс и характер, а преди всичко да приемеш своята собствена същност, да отстояваш своята нормалност. Колкото повече хора изберат да се откажат от оковите на обществената стигма и да насочат прожекторите към интимния си свят, толкова по-плавно ще е и за обществото да изживее катарзис. Чрез повече собствени истории „септември ще бъде май“, а собствените гласове ще поставят началото на хармонична обществена среда, освободена от хомофобия, но преди да победиш нечии страхове, може би трябва да се изправиш пред своите собствени призраци… може би.
Едва на 27 съм и се казвам Николай и съм гей. Започвам простичко, донякъде очаквано. Все още не разбирам родителите си, но се научих да разбирам себе си. Баща ми и майка ми са по-скоро мечтатели, които не са очаквали, че ще се появя на толкова ранен етап от връзката им, която се е разпаднала още преди да успея да задавам достатъчно въпроси.
Майка ми все пак приемам, че е била доста силен и упорит човек, понеже така и не се умори да ми търси баща заместник, уви, с променлив успех. Сега може би си го обяснявам с това, че отчаяно е искала за себе си да бъде като останалите, а не просто зарязаното момиче в квартала, при това с бебе. Нейните собствени страхове не й позволиха да ми покаже безрезервна обич, която всички очакваме, че ще получим, затова и постоянно питах дали съм обичан. Имах нужда да го чувам, да вярвам, че не съм просто грешка след здрачаване.
Все пак не мога да кажа, че детството ми е било тъжно. Спомням си, че бях тихо дете и имах огромен плюшен мечок, който заместваше родителите ми. Влачейки го до банята, преборвах страха си от тъмното. Бяхме неразделни, до него заспивах и на него четях приказки за лека нощ, щом се научих да сричам. Щрихирано, детството ми премина сравнително блажено, не ми даваха да си играя с момчетата с аргумента, че те се цапат ужасно или че ще ме научат на мръсни думи. Сега това ми звучи нелепо, но пък за едно 5-годишно дете това ще да е звучало достатъчно достоверно.
Живеех си в безгрижие, докато опитите на майка ми да ми намери пастрок не се увенчаха с половинчат успех. Той се оказа суров и, подобно на нея, пестелив откъм емоции човек със сприхав характер. Детето в мен категорично отказваше да приеме новите обстоятелства. В продължение на няколко години се опитвахме отчаяно да намерим алгоритъм или поне формула за съвместно съществуване, но просто не се получаваше. Между нас имаше естествено недоверие, което с времето еволюира до неприязън и накрая ескалира в ежедневни психически нападки срещу мен. Живеех в дом, в който не исках, и свикнах да вечерям под укорителните им погледи. За всички съседи ние бяхме средностатистическо семейство, но за мен само имитирахме, че сме това. Бяхме всъщност хора, които обстоятелствата държаха в сложна верига от зависимости. Задушавах се от отсъствието на човек, с когото да мога да споделя как се чувствам, затова просто един ден звъннах на баба ми с молба да ме спаси от дома, в който не просто нямаше топлина, дома, в който единствено лавиците в библиотеката ме разбираха .
За мое щастие, тя ме подкрепи в моята мнима битка за свобода и едва на 12 се преместих да живея при нея. Докато си събирах нещата, пастрокът ми пушеше с явна досада, а майка ми така и нищо не каза. Тръгнах си от дома, който никога не съм усещал свой, за да избягам от емоционалния затвор, от обидите и студенината. Това беше моята първа победа в моя малък свят, моето мъничко нищо, което предстоеше да превърна в нещо. Баба ми ми даде онази свобода, за която дотогава бях чел само в книгите…
При мен сякаш никога не е имало истинско и драматично разкриване, но все пак със свободата усещах да се прокрадват и първите съмнения относно сексуалността ми. Много често ме питат как така разбра, че си гей. Истината е, че не се е налагало да го разбирам. То просто е част от теб и в един момент ти просто го чувстваш, то е като вид себеосъзнаване.
Встрани от усещанията, много по-вълнуващи са тъкмо съмненията, когато всички се прехласват по Памела Андерсън от “Спасители на плажа”, но ти не можеш да отлепиш поглед от спасителите, това май говори повече от достатъчно. Първият човек, на когото споделих, че съм гей, беше съученик и във времето след това – най-добрият ми приятел. След обичайното инфо за сериали и училищни интриги настъпи неловко мълчание и аз реших просто да го кажа. Пулсът ми се беше учестил адски, но бях решил вече да го изрека, като изобщо не допусках, че има вероятност той никога повече да не ми проговори или да не сме вече приятели.
След като смотолевих, че съм гей, моят съученик реагира просто с “добре“ и може би от тона в гласа ми се досети, че е безпредметно да любопитства повече поне на този етап. В училище темата за т.нар сексуални малцинства не беше табу, но не се и афишираше. Общо взето, отношението към нея се свеждаше до вяло безразличие и подсмихвания. Не съм бил жертва на физически или психически тормоз, а по-скоро на случайни вербални нападки, но никога не съм си позволявал да ги интериоризирам. Вместо това съм ги отминавал с лека ръка, понеже, както казваше майка ми, данък обществено мнение не дължа никому, може би едно от малките неща, които съм научил от нея. Не мисля, че има успешна формула за себеприемане на хомосексуалността или някакви стратегии. По-скоро си мисля, че, ако си естествен и непринуден, макар и да звучи една две идеи наивистично, горчивите чаши ще те отминат. Разбира се ,не всички, но поне значителна част. За всеки тийнейджър е въпрос на живот и на смърт да бъде приет, да бъде харесван…това е особен момент от развитието на личносттта, затова и се препоръчва да се избягват всякакви дисбаланси и стресът да се сведе до минимум.
Уви, осъзнаването на факта, че си гей в едно посттоталитарно общество като българското, което е освен това псевдоморалистко и консервативно, е нелека задача за възрастен, какво остава за тинейджър. Онова, което на мен ми помогна да преплувам тези мътни води, беше същият този мой съученик и приятел, който впоследствие също се осъзна като гей. С него си бяхме неразделни и с времето си създадохме паралелна действителност, в която не допускахме негативни емоции да помрачат нашата собствена действителност.
Неизменно на моменти сме били навярно плахи и недотам уверени, но пораствайки заедно, ние успяхме паралелно с приятелството си да се преборим и със самите себе си, за да посрещнем онова, което ни предстои отвъд училище. Училището като затворена и донякъде изкуствена среда може да те травмира или да ти даде криле по пътя към преоткриване на спецификите на собствената ти идентичност. Основен вектор за себевъзприемането освен училището несъмнено е и реакцията на близките, когато научат за хомосексуалността ни. В моя случай, след като признах пред майка ми и пастрока ми, че харесвам мъже, настъпи ледена епоха и дори толкова години след това признание отношенията ни се придържат към хладната куртоазия, дежурните безлични поздрави за рождени и имени дни и празници. Наясно съм, че за много хора приемането от семейството е ключово и затова не спират да отлагат своето разкриване, но за мен в много по-голяма степен е била от значение реакцията на моите приятели, които чувствам близки и като естествен заместител на семейството, което така и не съм имал.
След гимназията реших за себе си да не крия никога кой съм, а с времето реакцията на хората към моята сексуалност се научих да използвам като универсален лакмус за това доколко те могат да бъдат част от моето неформално семейство. Заради тази политика на отвореност неведнъж съм дочувал неприятни подмятания за себе си в работна среда от колеги, но несъмнено, некриейки истината за себе си, смятам, ми е спестило хиляди часове прекарани във вътрешна агония и страхове от евентуално отхвърляне и ми е помогнало да спечеля уважение.
Баба ми беше човекът, който прие моята хомосексуалност най-драматично и всъщност най-естествено прагматично. С цъкане с език, с вайкане, с учудване и дълбока изненада, но накрая просто с великодушие и уговорката да не казвам на дядо ми какво точно правя като мръкне. Не спирам да си мисля, че животът е толкова простичък, но ние хората сами изпитваме перверзното удоволствие да си го усложняваме, да сме агресори или, обратно, да позволяваме да бъдем виктимизирани, да се срамуваме, да се предаваме.
И вместо обобщение ми се иска да добавя, че, макар и родителите ни да са онези невидими грънчари, които с ръцете си ни моделират или деформират, ние сме онези, от които зависи накъде ще поеме корабът ни – дали ще се разбие в бурите, дали ще акостира в тих залив или ще търси попътен вятър. Каквото и да ни е предстои, от значение е да се осмелим да отплаваме, да изберем посока. Пред каквито и предизвикателства да ни изправя житейският вятър, ми се иска да си припомняме по-честичко, че няма нищо по-естествено из лутането из собствените ни емоционални подземия. Нека не забравяме, че между срещите със случайни мъже и захарен памук никога не е късно нечия история да бъде пренаписана.
Автор: Νίκος Δραγούμης
