PROUD.bgHistory e културната рубрика, в която всяка седмица ще потъваме в архивите и ще ви запознаваме с някои от най-важните личности и събития от световната гей история. Днес отбелязваме Световния ден за борба със СПИН, в който сме свикнали да фокусираме вниманието си върху кампании, посветени на сексуалното образование, полезна информация за тестване и лечение на вируса ХИВ, както и практикуване на безопасен секс и превенция. Тематично в рубриката, тази седмица ще обърнем поглед към историята на един от най-емблематичните мемориали, посветени на жертвите на СПИН през годините.
За СПИН епидемията през 80-те години сме слушали много истории, чели сме десетки книги и сме гледали още толкова филмови продукции. Голяма част от тях успяват да предадат сполучливо трагедията и отчаянието, които заливат гей общността, като цунами.
През 1985 година, ежегодното честване на смъртта на Харви Милк (един от важните мъченици на гей движението), под формата на шествие и бдение със свещи, става повод за започването на нова историческа кампания и традиция. Активистът и съосновател на СПИН Фондацията в Сан Франциско Клив Джоунс приканва маршируващите да почетат приятелите, роднините и любовниците си, станали жертва на коварната болест, като напишат имената им върху листа, които биват прикрепени към федералната сграда в града.
В резултат на неочаквания успех на кампанията, бива създава фондация, известна като NAMES Project Foundation, която организира още повече семейства, партньори и приятели да споделят тъгата и спомените си, като направят декоративни платна, посветени на покойните. Цветните произведения, направени от плат и декорирани с лични принадлежности, биват обединени в огромен мащабен проект, който бива изложен в различни градове.
За първи път вниманието на медиите бива привлечено през 1987 година, когато мемориалът бива проектиран на площта на Националната алея във Вашингтон, близо до големия монумент. 1980 панела заемат площта на футболно игрище и сразяват погледите на обществото с красивата си меланхолия. Всеки един от тях е с размера на човешки гроб. Изумително е как силата на човешкия дух може да преобърне нещо толкова трагично и грозно в красота.
Мемориалът продължава да съществува и до днес и да обикаля различни части от САЩ, като повече от 94 хиляди имена са се превърнали в част от него.
В книгата си “Когато се надигнем: животът ми като част от движението”, Клив Джоунс разказва за първоначалната идея на проекта: “Представях си как семейства разказват истории за покойните си любими, докато изрязват и работят върху платната. Това беше терапия за една общност, която ставаше все по-парализирана от тъгата, гнева и безсилието на периода. Също така, проектът се превърна в средство, чрез което медиите показаха човешкото зад статистиките. Когато замисляхме идеята, с приятеля ми Джозеф написахме имената на 40 приятели, които вече бяха изгубили живота си. Планирахме да ги закачим на балкона на общината, по време на традиционното честване на смъртта на Харви Милк, и за наша изненада кметът ни даде разрешение да го направим. Събитието бе посетено от повече от 200 хиляди души и идеята ни бързо се популяризира.”
На изложението на мемориала във Вашингтон през 1989 година, след продължително четене на имената на жертвите, Клив Джоунс се качва на стълбите на Линкълн Мемориал, където почти три десетилетия по-рано Мартин Лутър Кинг произнася “Имам една мечта”, и изнася емблематичната реч, с която ви оставяме:
“Днес откриваме нов монумент. Той не е изработен от гранит или стомана и не е построен от инженери. Паметникът ни е зашит от плат с игли и конци и е създаден в различни домове в Америка, където приятели и семейства се събират, за да си спомнят свои близки, изгубили живота си от СПИН. Откриваме платно. С шокирана скръб наблюдаваме размера му и скоростта, с която площите му се удвояват. Откриваме го с надеждата, че управляващите ще го видят и ще останат трогнати от труда и любовта ни. Откриваме платно. Пренасяхме го във всяка част от страната ни и видяхме, че американския народ знае как да победи СПИН-а. Откриваме платно. То расте ден след ден и нощ след нощ, но въпреки това цялата му площ не може да покрие скръбта ни, нито пък тежестта му може да се сравни с тежестта в сърцата ни. Американският народ е готов да победи СПИН-а. Знаем как това може да се случи и познаваме хората, които могат да го направят. За тази победа ще са нужни много пари и упорита работа, както и национално ръководство. Не на последно място, ще е нужно да осъзнаем, че няма конфликт между науката и състраданието, както и между любовта и логиката. Откриваме платно. Надяваме се, че то ще помогне на хората да си спомнят. Надяваме се, че то ще научи научи лидерите ни да действат.”
