Има филми, в които следваме тихо главния герой в моментите на голяма промяна в неговия живот. При по-добрите от тях зрителят е съпричастен и извървява пътя на героя заедно с него. Има и такива филми, в които режисьорите просто обслужват идеята си, градят сюжета, но героите са просто еднопланови пионки.
За щастие в „Sound of Metal” получаваме кино разказ от първия тип. В центъра на историята е Рубен, хероиново зависим, чист от 4 години. Заедно с приятелката си Лу (също бореща се със зависимости) имат пънк банда, в която тя е певица, а той барабанист. Нещата се объркват, когато Рубен започва рязко да губи слуха си. Естествено такова събитие лесно може да подтикне бивш наркозависим да посегне отново към дрогата. Навреме идва решението Рубен да постъпи в център за глухонеми с проблеми (алкохолици и наркозависими) – мястото, на което трябва да приеме реалността и да се изправи пред нови избори.
„Sound of Metal” не е от лесните филми за гледане. У мен той събуди безпокойство, дори физически дискомфорт. Въпреки това го гледах три пъти – след третото гледане по време на една от сцените си дадох сметка, че случващото се на екрана ми е много познато… и си спомних. Наскоро преболедувах корона вируса. Знаете, 14 дни карантина в една стая, не знаеш кога и най-вече как ще завърши всичко. Имаш моментите на филмиране. Помня един ден как чух, че съквартитрантите ми излизат. Останах сам. И започнах да крещя с цяло гърло. Дори ритах стените. Пръстите на краката още ме болят. Това се повтори няколко пъти. Вид терапия, някак неосъзнато. И гледайки как Рубен крещеше на екрана в тази сцена, в опит да търси успокоението… И това те печели, защото ти е познато. Много простичко – то е като в живота.
Първо, огромни адмирации към създателите: сценаристи са Дерек Сианфранс, Ейбръхам Мардър и Дариус Мардер, който е и режисьор на лентата. Но нямаш филм, ако нямаш достоен актьор, който да даде истинска плът и кръв на героя ти. Тук се явява Риз Ахмед, който следя от години и надявам се знаете от крими минисериала на HBO “The Night Of” и “Nightcrawler”, където влиза в ролята на асистент на Джейк Джиленхол. Риз Ахмед винаги е бил отличен и запомнящ се в ролите си, но този път ни зашеметява с изключително болезнено изпълнение. Започва с яд и нетърпимост към случващото се, преминава в отрицание, борба, пазарлък… През всички фази на приемането. И всичко това се изразява в очите му. Не през очите на Риз, а на Рубен.
Изпълнението заслужено му донесе номинации за Златен Глобус, БАФТА и още куп престижни награди и го направи първия актьор от мюсюлмански произход номиниран за Оскар. „Съперници“ за статуетката за „Най-добър актьор“ са му Сър Антъни Хопкинс (“The Father”) , Гари Олдман (“Mank”), Стивън Юн (“Minari”) и посмъртна номинация за Чадуик Боузман („Ma Rainey’s Black Bottom“). Моят глас е за Риз Ахмед.
Филмът е номиниран за общо шест Оскара: Най-добър филм, оригинален сценарий, звук, монтаж и двете мъжки актьорски категории. Тук ще спомена Пол Раджи, който е в ролята на Джо (наставник на Рубен в центъра за лечение). Изпълнението му е великолепно. Малкото поддържащи роли не отстъпват по нищо на представянето на Риз Ахмед.
При заглавие „Sound of Metal” отдалеч става ясно, че звукът играе много важна роля. Или по-скоро неговото отсътвие. Звуково филмът е отлично изграден и може би е основния фактор за безпокойството, за което споменах по-рано.
Препоръчвам ви да го гледате. И ако го сторите вечер преди сън, пуснете си музика след това, защото е твърде вероятно да усетите оглушителния звук на тишината.