Едва ли много от вас ще се досетят за по-влиятелни музикални артисти през последното десетилетие от Lana Del Rey. Макар и дебютния ѝ албум „Born to Die“ да не получи единодушното признание на критиците (за разлика от феновете), певицата успя с постоянство и отдаденост към творческите си виждания да установи ново течение в поп музиката, което продължава да вдъхновява поколения нови артисти и до днес. А големите думи от критиците също бяха изречени, макар и с голямо закъснение. През 2019 година „Norman F****** Rockwell“ бе признат за абсолютен шедьовър в алтернативната музика и достоен модерен наследник на класиките на Joni Mitchell и Carole King.
Уви, Lana почти успя да саботира успеха си месеци по-късно със поредица от онлайн rant-ове, засягащи теми като патриотизма и феминизма, като истинските намерения на певицата сякаш останаха неразбрани. Не може да отречем, че много от коментарите ѝ звучаха tone-deaf, предвид ситуацията в САЩ през последните години, но и интернет троловете я намериха за лесна мишена и се опитаха да сложат край на кариерата ѝ. Del Rey също не успя да запази самообладание и опитите ѝ да поеме контрол над ситуацията ѝ изкопаха още по-дълбока пропаст.
Вторият албум, в който култовата звезда си сътрудничи с талантливия продуцент Jack Antonoff, е поставен пред трудната задача да върне фокуса върху музикалния талант на Lana. Още по-голямо изпитание за „Chemtrails Over the Country Club“ е и неизбежното сравнение с „Norman F***** Rockwell“. Дали новият запис е бледо копие на обичания си предшественик? Дали е първото разочарование в кариерата ѝ? Отговорът и на двата въпроса е ‘не’.
За щастие, Lana не е решила да следва познатата формула, а е заложила на едно по-минималистично и фолк звучене, докато в аранжиментите се прокрадват нетипични и интересни блус и кънтри елементи. Това се наблюдава още от откриващата рапсодия „White Dress“, в която певицата скача вокално в непознати води с неочаквани фалцети и замечтани въздишки, докато нежно пиано създава онази носталгична атмосфера, превърнала се в запазена марка. „Tulsa Jesus Freak“ би се вписала с лекота в „Lust for Life“ или замечтания „Honeymoon“, но и нагазва в неотъпкани пътеки с вокални auto-tune ефекти, които създават интересно внушение.
Несъмнено ядрото на записа са изчистените „Not All Who Wander Are Lost“, „Yosemite“ и „Breaking Up Slowly“, в които емоцията говори сама за себе си. Това, разбира се, далеч не означава, че в тях няма да откриете красиви китари, вокални хармонии, бонгоси и… оставените констатации на Jack Antonoff от студиото. Представете си как Nancy Sinatra пее кавъри на Joan Baez и ще получите някаква представа за красотата на тези композиции.
В крайна сметка, Lana Del Rey не успява да надмине постижението си с „Norman F***** Rockwell“, но и по нищо не си личи да се е опитвала да го направи. А и не беше нужно да го прави. Високите очаквания на феновете и критиците могат да се отразят негативно на всеки артист, ужасен от провал. Lana не е от тези артисти. Тя е напълно наясно с потенциала си и траекторията, която следва и предприема всяка своя творческа крачка, без значение от чуждото мнение. „Chemtrails Over the Country Club“ е поредния вълнуващ запис, който предлага нови въведения, но и се вписва с лекота в канона ѝ.
Слушайте „Chemtrails Over the Country Club“ на Lana Del Rey в Spotify.
