Статията е публикувана в списание Attitude.
Повечето хора усещат пеперудите в стомаха, когато се замислят за възможността да пътуват до далечни земи. Но не и аз! Моят стомах сякаш се превързва на множество възли. Никога не съм усещал невъобразимото вълнение при мисълта за пътешествие. Не е заради страх от летене или непоносимост към чужди култури. Напротив, обичам да опознавам нови места и да срещам различни хора. Проблемът е, че май съм прокълнат. Вероятно съм вбесил свети Христофор в някой преден живот, защото всеки път, когато пътувам извън Великобритания се случва нещо лошо. Не е случайно, че дори семейството, приятелите и колегите ми се притесняват да пътуват с мен в чужбина.
Когато разбрах за възможността да пътувам до Индия, и по-точно до столицата Ню Делхи и града Колката, се разтревожих. Трябваше да планирам множество ваксини, след като позната ми е разказвала, че е прихванала вируса денга там, след което е лежала седмици в болница. Трябваше да запомня и предупрежденията да не пия чешмяна вода и да избягвам определени храни, които причиняват стомашни разстройства. Тревогите ми се засилиха, когато научих, че хомосексуалността бе все още е забранена в страната, по време на планирането.
Върховният съд в Индия декриминализира гей секса през 2009, но само четири години по-късно – старите закони се връщат. Моята сексуална ориентация се разпознава толкова лесно, че беше неизбежно да си представя как лежа в затвора, без достъп до чантичката ми с лекарства за стомашни проблеми.
Няколко седмици преди полета ми се успокоих, след като съдът отхвърли закон 377, според който и хомосексуалността бе официално разрешена, а конституционните права на ЛГБТИ общността бяха разпознати за първи път от 158 години. Съдия Чандрачуд заяви: „Трябва да дойде време, в което конституционна гаранция за равенство да прекрати дискриминацията и това време е сега.“ Краят на забраната даде и нов смисъл на пътешествието ми – изучаване на живота на гей мъжете в Индия в този ключов исторически момент.
След осем-часов полет се сблъсквам със студено посрещане на летището в Ню Делхи. Служител предизвиква вниманието ми след лек удар през ръцете и заявлението: „Не ми харесва лицето ти. Само момичетата носят пиърсинг на носа.“ Учтиво обяснявам, че във Великобритания не е така и двата пола носят халки на носа, а той подигравателно ми отговаря: „Аха, значи си феминист.“ Със сигурност, това не е възможно най-доброто начало. След като се напръсквам със спрей против комари, се присъединявам към група журналисти и бивам посрещнат от ужасяващата влага, преди да вляза в таксито.
Пристигам в пет-звездния хотел The Park New Delhi и намирам време да оставя чантите в стаята си и да си взема бърз душ, преди да се присъединя към група туристи за обиколка на централния район на града. Питам водачката за гей живота в града и тя ми обяснява, че хотела в който съм отседнал организира ЛГБТ партита. За съжаление, планираният ми престой не позволява оставането до следващото такова парти. По време на разходката забелязвам много мъже, които се държат за ръце. Мисля си за промяната, дошла след закона и колко открити изглеждат срещнатите мъже. Предположенията ми веднага биват оборени – съобщават ни, че това е културна норма в Индия и мъжете се държат за ръце – в знак на приятелство.
При липсата на гей барове и клубове, отварям единствения надежден източник на достъп до куиър общността – Grindr. След като се връщам в хотелската си стая, завързвам разговор с Венкатеш, 32-годишен ЛГБТИ активист, който само през тази година вече е ходил на 15 прайда в Индия. Провеждаме видео-разговор в WhatsApp и той ми показва лакираните си нокти и ми разказва, че никога не е усещал натиск да прикрива сексуалността си. Пояснява ми, че декриминализацията е само технична формалност. „Не съм имал никакви проблеми. Семейството ми ме подкрепя. Майка ми дори често идва на прайд шествията. Аз приемам ориентацията си уверено. Мога да бъда мъжествен, но мога и да вървя по улиците грациозно, като кралица. Хората ме оглеждат, но не ми пука“, заявява той. Питам Венкатеш, който работи във фондовата борса, дали се сблъсква с тормоз и дискриминация. „Това е Индия. Всички се борим с трудности, ставаме жертва на дискриминация, слушаме всякакви глупости, но моето мото е: ‘Прави, каквото си искаш!'“
На следващия ден се разхождаме в Олд Делхи и пазарището за подправки. Наблюденията ми са повече от интересни. Малки деца отиват на училище върху колички и каруци. Мъже пренасят тухли на гърба си по стръмни стълбища. Ароматът на подправките е толкова силен, че пари ноздрите ти. Дори виждам за секунда маймуна, покатерена на покрив. След събудения ни апетит, влизаме в един от най-известните ресторанти в района. Вкусната кухня ме предразполага към планиране на присъствието си на вечерните празненства, по случай 50-годишнината на хотела.
Излизайки пред ресторанта, за да изпуша цигара, попадам на открит гей дизайнер. „Никога не съм крил сексуалната си ориентация, но имам късмета да съм заобиколен от приемащо семейство и приятели. Винаги съм бил приет, но преобръщането на закона вероятно ще помогне и на тези, на които им е по-трудно.“
Втората част от приключението ми в Индия започва с малък гаф – успивам се на сутринта след празненствата и почти изпускам краткия полет до Колката – най-големия град в Западна Бенгалия. Пристигам на летището в последния момент пред възмутените погледи на другите пътници. Първите ми впечатления от Колката са колко космополитно и западно изглежда той. Повечето жени са облечени с модерни дрехи, за разлика от Ню Делхи. Чудя се, дали това усещане за модерност се разпростира и до отношенията към сексуалността.
Отсядаме в хотел The Park Kolkata, където се запознавам с красивата служителка Чина. Разпитвам я за отношението ѝ към новата ера за ЛГБТИ общността. „Ние празнуваме любовта“, тя ми отговаря. „Имам толкова много гей приятели. Преди осем години беше трудно за гей хората да бъдат открити в Колката, но днес е различно.“
За съжаление, същият този оптимизъм е непознат на двамата местни гей мъже, с които разговарям по-късно. Единият от тях, практикуващ мюсюлманин, който държи името и възрастта му да останат анонимни, настоява, че промяната в закона няма да му се отрази. „Не възнамерявам да се разкрия. Религиозните ми вярвания са главната причина за това. Единственият ми изход ще са случайните и дискретни срещи с мъже, посредством Grindr.“ По същия начин мисли и анонимния университетски професор на 30, който е открит пред най-близките си, но не и пред колегите си на работа. Той се съмнява за промяната, която новия закон ще донесе, тъй като смята, че хомофобията е дълбоко вкоренена в индийското общество. „Законът няма да има позитивен ефект. Напротив, омразата ще се засили. Всички твърдят, че хомосексуалните ще започнат да развяват голите задници свободно навсякъде, че децата са в опасност, че социалната структура ще рухне. Индия е страна, която не прави разлика между хомосексуалност и педофилия. Това казва достатъчно.“
По време на полета ми обратно към Лондон размишлявам за това колко лесен е живота ми като гей мъж във Великобритания и как често приемам свободата и привилегиите си за даденост. Индия е страхотно място, но все още са в началото на пътя си към приемането и им предстои дълъг процес. Ще продължавам да следя прогреса с интерес и ще се радвам да се върна един ден. Все пак чантичката ми с лекарства за стомаха остана неотворена, така че все още може да се ползва. Това е знак…
