Д-р Борис Луканов е завършил медицина в Берлин, Германия. От 2016 г. е ангажиран в сферата на сексуалното здраве като здравен работник в специализирани кабинети по инфекциозни заболявания. Работи в германска клиника, но и в българския CheckPoint София. Сред професионалните му интереси са общественото здраве, здравният мениджмънт и здравното образование.
Борис, ти работиш в Берлин, но си активен и в София. Не е тайна, че нашата общност има различни практики в двете места. Как ти се отразява това лично?
Вдъхновява ме. Искам да осигуря същото ниво на грижа на българските пациенти, каквато предлага системата в Берлин. Така нареченият „берлински модел на лечение“ обединява болничната и доболничната помощ. На лице са множество кабинети и организации, които си сътрудничат с инфекциозните болници в профилактиката, лечението, научното развитие и психосоциалната помощ при ХИВ. В България има чудесни специалисти в областта на ХИВ, а и активни неправителствени партньори, сред които CheckPoint София. Липсващото звено е стабилна и добре структурирана доболнична мрежа. Именно тук виждам вълнуващо и смислено бъдеще за себе си.
Имаш репутация на лекар, на когото хората казват неща, които никога не са казвали на друг. Как се печели такова доверие?
Първо, благодаря. Доверието се печели, когато пациентът усети, че лекарят истински иска да му помогне и знае как. Обикновено това усещане се поражда още в първите минути на контакта лекар-пациент и се доказва във времето и най-вече в кризисните моменти. Важни са както средата, тонът, излъчването и медицинските умения на лекаря, така и неговите думи. Езикът е всъщност основният инструмент, с който разполагам. Ако не мога да убедя пациента в необходимостта от лечение, няма значение колко добро лекарство бих предписал. Същото важи и в обратния случай – когато една профилактика е излишна, какъвто често е случаят с DoxyPEP, а понякога и с HIV-PEP .
Освен това няма как човек да ти разкаже нещо, ако не го попиташ. Доказано е, че пациентите очакват именно лекарят да зададе „неудобните“ въпроси за сексуалните практики, функциите и удовлетвореността, за използването на наркотици, алкохол, пушенето и други, за физическите или психологичните травми, за склонността към депресия, самонараняване или самоубийство. Извън тези ключови теми е важно и просто да схванеш човека срещу теб какво иска, от какво се страхува, за какво мечтае. Затова в Германия има обучения по психосоционални умения за лекари-специализанти, а за определени специалности дори са задължителни.
Да влезем в любимата тема на всички – „излекуваните ХИВ пациенти“. Има ли истина в това или медиите преиграват?
Има документирани близо седем случая на хора, живели с ХИВ, които вследствие на злокачествено заболяване са получили трансплантация на стволови клетки и при които вирусът е елиминиран успешно от организма. При повечето от тези трансплантации са използвани клетки от донори, които носят рядка мутация, водеща до липса на CCR5 – основния рецептор, за който вирусът на човешката имунна недостатъчност обичайно се „закача“, за да навлезе в клетките.
В резултат имунната система на пациента се подменя с такава, която по природа е защитена срещу ХИВ. Това обаче изисква пълно потискане на собствената имунна система преди трансплантацията, процедура, която е изключително рискова и абсолютно неприложима при хора с ХИВ, които нямат онкологично заболяване. На немски за тези случаи често се използва изразът „Glück im Unglück“ – „щастие в нещастието“.
В действителност общественото внимание се фокусира върху тези сензационни истории, докато остава в сянка значително по-широко приложимите и далеч по-важни реалности – своевременната диагностика, достъпът до ефективна терапия, качествената превенция и намаляването на стигмата.
А генната терапия? Чува се, че има сериозна надежда там.
Генната терапия е една от най-вълнуващите перспективи в борбата с ХИВ. Особено интересен е методът CRISPR, технология, която позволява „редактиране“ на ДНК. При ХИВ това означава, че вирусната ДНК, която се е вградила в човешките клетки може да бъде „изрязана“. Така инфектираните клетки потенциално могат да спрат да произвеждат вируса.
Засега това все още е в начални клинични етапи, но резултатите са обещаващи. Ако технологията успее да достигне до всички клетки, в които ХИВ се „крие“, това би било истинска революция и може би първата реална стъпка пътека към излекуване в бъдеще.
За много хора дълготрайната инжекционна терапия променя играта. Какво е истинското ѝ значение?
Инжекционната терапия на ХИВ наистина е нова и вълнуваща опция, но засега е подходяща само за сравнително малка група пациенти и клиники. Някои хора са силно мотивирани да я опитат, защото им звучи по-свободолюбиво – „две инжекции на няколко месеца и край с хапчетата“. В практиката обаче немалко пациенти сравнително бързо се връщат към таблетковия режим.
От медицинска гледна точка наличната инжекционна терапия все още не е най-мощният инструмент, с който разполагаме. Тя изисква сериозна логистика, строга регулярност на посещенията, липса на резистентност към двата класа лекарства, както и стабилен имунен статус. За някои пациенти това може да бъде свобода, за други – разочарование, а за трети – просто неподходящо.
Истинското значение на инжекционната терапия е, че тя разширява избора. Тя дава възможност за индивидуален подход и това само по себе си е революция. Предполагам, че през следващите десет години тази форма на лечение ще претърпи истински разцвет и ще намери по-широко, по-естествено място в грижата за хората с ХИВ.
Новите практики за превенция на ХИВ и други сексуалнопреносими инфекции в Европа включват инжекционни препарати. Реалистично ли е скоро да ги имаме в България?
Не мисля, че ще е скоро. В момента в света има два инжекционни препарата, одобрени за превенция. При единия съществуват притеснения за потенциално развитие на резистентност при неправилна употреба, а другият е на този етап изключително скъп. Вярвам, че рано или късно и тези терапии ще достигнат и до България, но засега е много по-реалистично и важно да съсредоточим усилията си върху таблетковия PrEP, който е ефективен, добре проучен и трябва да бъде по-достъпен. Все още в България има недостиг на ПрЕП, не е познат и не е достъпен за пациентите.
Ако трябва да кажеш златните правила на превенцията за общността ни, кои са?
Златните правила на превенцията могат да се обобщят в няколко думи – информация, тестване, профилактика, лечение. Трябва да знаем за какво всъщност става въпрос, кое заболяване как се предава, как протича, до какво води и как можем да се предпазим. Това не е знание, което се придобива за един час, то се натрупва с години, чрез достъпна, точна и непрекъсната информация. Тук бих включил и откритото общуване между партньорите. За всички сексуално активни е задължително изследването за ХИВ и други сексуалнопреносими инфекции поне веднъж, а за по-палавите – минимум два пъти годишно. Това е най-достъпният и най-евтиният инструмент, който имаме. И не на последно място – PrEP и PEP, таблетковата превенция преди и след рисков контакт. Ако, обаче, се случи да заживеем с ХИВ, е важно да се лекуваме и да се грижим за себе си. Днешните терапии са толкова ефективни, че хората с ХИВ могат да живеят дълъг, пълноценен и напълно нормален живот и да не предават вируса на партньорите си.
Разкажи ми нещо лично, история, която те е разтърсила и е останала с теб.
Един скорошен случай много ме разтърси и то в най-добрия смисъл. При мен дойде пациент, на когото предстоеше да съобщя, че е с ХИВ. Млад хетеросексуален мъж, малко над трийсет, с рисков контакт преди няколко месеца. Неочакваното беше, че дойде заедно с майка си. Винаги съм подготвен за притеснение, паника, вина, страх, тоест всичко, което обикновено съпътства подобен момент. Но майка му беше напълно спокойна. Тя дори беше много по-притеснена за друг негов здравословен проблем, не за ХИВ. Нямаше обвинения, нямаше драма, нямаше въпроси от типа „Как можа?“. Имаше само „Какво следва? Как да му помогна?“ Започнахме терапия веднага. Без колебание, без стигма, без страх. И лечението върви изключително добре. Супер е да видиш как любовта побеждава стигмата.
Има ли още стигма в ЛГБТИ общността по отношение на ХИВ?
За съжаление да, стигма все още има, дори и в самата ЛГБТИ общност. Тя е значително по-малка в сравнение с преди десет години, да не говорим за началото на епидемията, но не е изчезнала. Социалните медии и приложенията за запознанства усилват натиска да бъдем „перфектни“. А всъщност би било много по-полезно да се възприемаме като общност в едно общество. Най-тъжно ми е, когато видя стигмата, която хората, живеещи с ХИВ, носят в самите себе си. Имам немалко близки, които живеят с вируса, и това са едни от най-невероятните хора, които познавам. Като лекар понякога ми се иска да можех просто да премахна тази стигма от тях и да я захвърля надалеч. Надявам се, че с работата си поне малко успявам да го направя.
Ако трябва да оставиш едно послание към нашите читатели, кое би било то?
Информирайте се, за да не се страхувате.
