PROUD.bg.bg публикува есетата на 10-имата финалисти в приключилия наскоро конкурс за сътрудници на онлайн списанието. Разработките са на тема “Историята на моето разкриване” (My Coming-out Story). В тях авторите разказват как са се справили или все още са в процес на справяне с един от преломните моменти в живота на всеки човек с неконвенционална сексуална ориентация – вътрешното приемане на своята хомосексуалност и последващото “излизане от килера” пред приятели, близки и роднини. Някои от есетата са подписани с истинските имена на авторите, а други – с псевдоним по изискване на самите участници, тъй като историята на личното им разкриване все още не е приключила. Днес ви представяме текста на Crimson Firewill (псевдоним). Той е от Варна и е на 18 години. Идентифицира се като цисджендър бисексуален мъж. В момента учи за техник на компютърни системи и също така изучава японски език, тъй като е любител на японската култура. Планира да запише софтуерни и интернет технологии в Техническия университет във Варна. След като завърши Техническия, има намерение да запише второ висше в Япония. Споделя, че обича музиката и киното, а идеалът му за мъж е Ник Джонас.
Най-трудното при разкриването е не как ще кажеш на родители, близки или приятели, а как ще се разкриеш самият ти. Ако ти самият не се приемаш такъв, какъвто си, тогава ще е много трудно да се разкриеш пред други. В моя случай беше така.
Като по-малък не бях образован много по темата за сексуалността и половата идентичност. Бях хранен от хомофобски жаргонни думи, от стереотипи за гейовете, още повече дори не знаех, че лесбийките съществуват. Разбира се, аз самият бях хомофоб заради средата, в която израснах, и факта, че бях обект на насилие в основното училище, за това, че не бях типичното момче. Бях голямо мамино дете, неспособен да се защитавам или да използвам груб език, заради което бях обект на насилие, физическо в редки случаи, но вербалното беше доста ужасно.
След основното училище влязох в гимназия, от която излизат компютърни техници и инженери. Училището беше главно от момчета, нямаше много момичета, а и моят клас беше само от момчета. Осми клас мина добре, както и началото на девети, но по едно време вербалното насилие се върна и беше доста по-ужасно и от преди. Бях обсипван с обидни думи и стереотипи. Тогава си мълчах и траех, защото знаех, че, ако избухна в сълзи, подигравките само ще се увеличат. Изтраях така до края на девети клас и първия срок на десети.
Заради подигравките се чувствах объркан, понеже аз харесвах жени и се чудех как е възможно да харесвам мъже. Но истината е, че порнографията, която гледам, е само с мъже още от осми клас и чувствах дълбока скръб, след като приключех гледането. Опитвал съм се да се огранича от гей порнография, дори да гледам хетеросексуални двойки, но така и не ме възбуждаше. Постепенно разбрах, че не мога да се огранича от гей еротиката и продължих да правя това, което ми допада. Постепенно почнах да се самообразовам за ЛГБТИ+ хората и предразсъдъците ми изчезнаха, започнах да разбирам проблемите им. Но дори и тогава в главата ми беше още мъгла за моята сексуална ориентация. Просто бях още объркан и не знаех какъв съм.
Всичко се промени един ден, когато се прибирах от училище. Беше втория срок на десети клас и бях втора смяна на училище. Ще излъжа, ако кажа дата, но беше в началото на пролетта. Качвам се аз на тролея за вкъщи с желанието да се прибера в дома и сядам на седалката. Пред мен се беше качил един мой съученик с негов приятел от съседен клас. Винаги знаех, че е по-различен от другите, дори го съзерцавах неосъзнато. Беше доста неловко, зяпах го, докато не обърне очи към мен, тогава отвръщах поглед. Същото стана и в тролея, докато не слезе на спирката, която беше близо до тях.
Онази вечер си мислех по въпроса за него и разбрах, че съм хлътнал до уши по моя съученик, и тогава ми просветна и си рекох наум: „Стига с това самонараняване, аз съм бисексуален“. Откакто си казах това, светът беше много по-приятно място. Остатъкът от десети клас мина без проблеми.
После почна единадесети клас и с всеки ден, прекаран в училище, съзерцавах моят идеал за мъж. Обаче реших, че не трябва да бъда мълчалив и да направя нещо, заради това реших да му дам нещо от сърце. Понеже се обучавах сам на японските азбуки, реших да му дам написано в стил калиграфия името му на хирагана. Той го видя и много го зарадва, пита ме дали е на японски и каза, че е много готино. По-късно си тръгнах по-рано от училище заради контролно по философия. По ирония на съдбата той беше излязъл малко по-рано и се срещнахме на спирката и вързахме един разговор за японския език и как той има желание да научи езика.
Разговорът ме зарадва много и се прибрах ухилен до уши вкъщи, което тогава беше рядкост. На следващия ден му подарих манга от моята лична колекция, изцяло на японски. Той я прие с чисто удоволствие, понеже беше мангата Bleach, чиято аниме адаптация му беше любима. С течение на времето ставахме по-общителни един към друг. Причината, поради която не исках да му казвам за чувствата си, беше, защото той си имаше гадже. Не исках да бъда егоист и не исках да го обърквам.
Така времето течеше и стана време за коледната ваканция и с майка ми и сестра ми заминахме за Австрия при баща ми, който почна работа там от пролетта на 2016 г. Причината беше финансова, трябваха ни пари за изплащане на жилищния кредит, който нашите в България не можеха да изплатят от 2009 г. насам. Прекарахме Нова година там. Знаех, че новата 2017 г. ще бъда тотално различна от всички останали години в живота ми.
Предположенията ми се оказаха верни. След Нова година се върнахме обратно в България и училището продължи, но всичко беше различно. Като го гледах, вече не изпитвах невинните чувства на първата любов, а отчаяна нужда да го имам до себе си и да бъда негов завинаги. Изпитвах чувствата на любов, страх и тъга едновременно и това ме разкъсваше отвътре. Бях съсипан и исках да избухна в сълзи, но каналите ми за сълзи бяха спрели заради потискането на емоциите ми. Той беше светът за мен, очите ми виждаха само него и виждах всеки негов недостатък като дар небесен. Не бях сам в това, понеже събрах смелост да кажа на една близка моя приятелка, която ме прие с усмивка и разбирателство.
С всичко това времето минаваше и беше денят на влюбените, а тогава веригите, оковали емоциите ми, почнаха да се чупят. Не можех да спя онази вечер, бях решил да му кажа и му написах съобщение, в което му казах, че искам да говоря с него за нещо важно. Едва успях да заспя. На следващия ден сърцето ми тупкаше безспирно все едно искаше да избяга. Едвам отидох на училище със страха от признанието. Не знаех какво да му кажа, как да му го кажа или дали ще ме приеме.
Успях да го избегна целия ден и се прибрах съсипан и уморен. На следващия ден обаче ме пита за какво съм искал да говорим, бях шокиран и отново не знаех какво да направя. Думите просто не изскачаха от устата ми. Бях неспособен да говоря от сърце, а разумът убиваше всяко мое желание. Въпреки това направих още един опит. В началото на март си тръгвахме по-рано от часовете. Аз го изчаках и бях по-уверен, благодарение на думите му: „Ако има нещо, ми кажи. Ще те разбера. Не съм тук да ти се подигравам“. Въпреки това не посмях да му кажа, нещата станаха сложни. Гаджето му го чакаше извън училище и те изглеждаха толкова щастливи заедно, че избухнах в ревност и тъга и си тръгнах веднага. Остатъкът от единадесети клас мина без дори да му кажа и дума.
През лятната ваканция баща ми беше дошъл от Австрия, за да прибере някои вещи от нас. Родителите ми с по-малката ми сестра решиха да живеят в Австрия оттук нататък, аз бях решил да остана в България, за да изкарам средното и висше образование. Разбира се, прекарах ваканцията при тях, но през септември се върнах и дванадесети клас започна.
С дванадесети клас почнаха и проблемите. Както винаги, любовните ми съзерцания продължиха, както и желанието ми да му кажа. Но беше безнадеждно, започвах да се депресирам все повече. Губех желание да правя каквото и да е. Докато един ден ми омръзна от всичко това, спрях да мисля и оставих сърцето ми да говори. Написах му съобщение, че искам да говоря с него и този път няма да бягам. Беше две седмици преди рождения ми ден, чувствах се готов.
На следващия ден след училище останахме насаме и му казах, че съм бисексуален. А на него му беше все тая какъв съм, но рекох, че проблемът не е в това. На него му стана ясно, че имам чувства към него и ми рече: „Та аз знаех. Беше очевидно“. Разговорът продължи и той ми даваше съвети и говореше за неговия живот и грешките, които всеки човек прави. Каза да не тая чувствата в себе си и да не се самонаранявам. Разбира се, любовта ни беше невъзможна от началото и ме отхвърли, но по-най нежния възможен начин. След разговора той ме прегърна, опитвайки се да ми вдъхне малко щастие и си казахме чао.
Въпреки че бях отхвърлен нежно, тъгата от разбитото ми сърце не ме напусна. Отне ми поне седмица да го преживея и благодарение на разговора, който проведохме с него промени живота ми. Ставах все по-сигурен в себе си и горд от това, че съм бисексуален. Казах и на леля си и тя го прие много спокойно. Дори проведе „онзи разговор“ с мен за секса и предпазване от СПИН и дори откъде да си взема презервативи. Никой не беше водил такъв разговор с мен, дори и родителите ми, на които все още не съм казал. За родителите си чакам момент, в който мога да контролирам живота си без тяхна помощ. Така те ще видят един отговорен възрастен и отговорен човек с бъдеще пред себе си.
Сега съм отворено бисексуален и се радвам от живота. Не рекламирам сексуалната си ориентация като някои известни личности и хора, но и не се крия от никого повече. Опитвам се да открия подходящия човек за мен, с който да споделя живота си. Засега не ми се получава, но не губя надежда и гледам смело напред.
Автор: Crimson Firewill
