PROUD.bg.bg публикува есетата на 10-имата финалисти в приключилия наскоро конкурс за сътрудници на онлайн списанието. Разработките са на тема “Историята на моето разкриване” (My Coming-out Story). В тях авторите разказват как са се справили или все още са в процес на справяне с един от преломните моменти в живота на всеки човек с неконвенционална сексуална ориентация – вътрешното приемане на своята хомосексуалност и последващото “излизане от килера” пред приятели, близки и роднини. Някои от есетата са подписани с истинските имена на авторите, а други – с псевдоним по изискване на самите участници, тъй като историята на личното им разкриване все още не е приключила. Днес ви представяме текста на bulGAYrian (псевдоним). За себе си той споделя, че освен да пише обича да спортува и да води здравословен начин на живот. Поддържа гей блог www.bulGAYrians.com със съвети, психология и лични преживявания. Когато не пише и не е във фитнеса, обикновено снима и се занимава с фотошоп. Сред другите му страсти са пътуването и готвенето.
Четейки за конкурса, се върнах доста назад във времето. Върнах се в тинейджърските си години, че дори и по-назад. Винаги съм бил наясно със себе си и съм знаел какво искам. Още от ранно детство, колкото и странно да звучи. Първият ми спомен беше в първи клас, когато по стара българска традиция всички ме питаха кое момиче от класа си харесвам. Тогава запитах себе си: Защо тези хора ме питат такива безумици? Защо трябва да харесвам момиче? Съвсем нормално е да харесваш момче и да бъдеш с момче! Защо най-близките ми хора ме питат неща, които те трябва да знаят, че са неестествени за мен? Има ли нещо сгрешено с мен, че не харесвам момичета? Тогава напълно осъзнато разбрах, че няма нищо сгрешено в мен. Не бях като тях, бях различен, бях себе си и бях твърдо убеден, че трябва да бъда верен на себе си. Тогава осъзнах, че ще трябва да израсна в една лъжа. Започнах, разбира се, да харесвам едно момиче от класа. Харесвах нея, да бъда честен, защото нейното гадже – Коци – ми беше симпатичен. Казах на мама, на тате, на баба и на дядо колко е хубава Стефи. Но всеки път, говорейки за нея, пред очите ми беше Коци.
Научих се да лъжа. Научих се да се крия. Научих се да бъда хищник. Научих се да бъда силен в най-безпомощните ми ситуации. Научих се да не плача. Да не искам. Да не споделям. Научих се на какво ли не, само и само да остана верен на себе си. Само и само да играя тяхната игра, за да бъдат те щастливи. Научих се на всичко това, въпреки нещата, на които ме учеха нашите -да бъда честен, да се подкрепяме, да споделяме, да преминаваме през трудностите заедно. Да бъдем семейство! Но как можех да бъда семейство с някого, който ме питаше кое момиче харесвам? Как можех да бъда честен с хора, които очакваха да живея по нечий еталон и живота ми да се случва във вече добре издълбан коловоз. И всичко това на фона на необяснимата хомофобска народопсихология. Всеки втори мъжкар около мен псуваше, псуваше какво би правил с майката на ближния си или със седалищните му части. Винаги ми е било смешно. Мразят гейове, пък всяка втора дума им е желание да съгрешат с мъжки задник. Парадокс! И въпреки че баща ми псуваше рядко, най-вече като шофира, пак имах резерви. Пак си мислех, че тази хомофобия е насадена и у него. И че някъде там дълбоко той би ме ненавиждал, ако знаеше, че съм един от тези така наречени педали.
През пубертета осъзнах колко много се отдалечавам от семейството си. Осъзнах, че живеем един живот, но световете ни са различни. Аз не мечтаех за жена и деца, не мечтаех и за коли и леки жени, нито за пари. Мечтаех за мъж и може би деца, малка къща на края на света, където ще сме само аз и той и никой друг. Затова се държах на страна от нашите. Не споделях много, а като ме питат защо си нямам приятелка, отговорът беше, че имам за учене. Въпреки че бях вече изкусен лъжец, винаги оставаше тази горчивина в мен, когато лъжех родителите си. Не ме възпитаваха така, но знаех, че в момента трябва да направя, каквото трябва, а не каквото е правилно. Винаги когато излизах да се видя с момчета, грабвах раница или чанта с учебници и казвах, че отивам у съученици да учим. Винаги бяха момичета, хей така за престиж! Случайно да не си помислят нещо. И така в стремежа си да не бъда разкрит станах ученолюбив. Бях първенец на випуска. Но сърцето ми искаше нещо друго. Това беше по принуда, не бях аз. Криех се, дори и да имах голяма свобода от родителите си. Никога не питаха къде и какво правя. Лъжех по принуда. Лъжех, измислях истории и случки, само и само за да си мислят, че синът им расте “нормален”. Исках те да са щастливи. Исках те да са горди. Исках да знаят, че съм щастлив. Усмихвах се дори, когато сърцето ми беше разбито, когато ме беше страх, когато трябваше да искам съвет и когато трябваше те да бъдат там за мен. Винаги се усмихвах. Но те никога не знаеха какво крие усмивката ми, никога не разбираха, че понякога тя е празна и че съм счупен отвътре. Усмивката ми, ах тя, усмивката ми, най-верният ми приятел. И до ден днешен си я пазя и я показвам не толкова по принуда, колкото по неволя. Хей така усмихвам се, като чуя някой да ругае и псува или нарича някого педал, усмихвам се, когато ме е страх, когато ми се смее и когато не знам какво да кажа. Нея запазих през годините. Тя винаги е била вярна на мен и е била неизменна част от моето Аз.
И така раснах в един изкуствен свят, само аз истински и верен на себе си. Дойде и момент, в който заминах зад граница. Там навън се чувствах себе си. Бях свободен, не ми пукаше, нямаше кой да ме съди и да очаква да доведа съпруга вкъщи. Нямаше хора, псуващи и мразещи, така под общ знаменател. Нямаше предразсъдъци, нямаше очаквания. Излизах на срещи, запознавах се с нови хора и всичко това, без да се налага да се крия. Когато в работата питаха дали ще доведа приятелка, аз казвах, че съм гей, хората се извиняваха. Имах нормални отношения, бях себе си на сто процента, без да се крия, без да лъжа и без да се притеснявам. И тогава срещнах приятеля си. Беше луда история, която няма да се побере в три страници, но беше моят момент на осъзнаване. Най-накрая получавах това, което исках. Човек, с когото да бъда, без никой да ни притеснява и без никой да съди защо, как и какво. Човек с когото плачех, когато ми се плачеше, страхувах се, когато трябваше, споделях и исках съвет. Човек, който с едно нищо ми даваше всичко, за което съм мечтал. Човек, който ми показа, че “нормален” и “правилно” са субективни термини. Човек, който ми показа, че единствената пречка, която имаме, сме самите ние. Човек, който, разкривайки се пред семейството си, е бил отхвърлен, но това го бе направило по-силен и по-уверен. Човек, който ми помогна да намеря истинското си аз.
И така тази чужбина ми даде много. Даде ми не пари, не свобода, не закони или уреденост. Даде ми самоличност, даде ми идентичност, характер, самоувереност. Даде ми всичко онова, което мислех, че съм имал, че дори сложи и черешка отгоре. Даде ми и силите да се разкрия пред нашите. Няма да забравя този ден. Късна августовска вечер. Двадесет и първият ми рожден ден. Нашите ми се обаждат да ми честитят и вече американско пълнолетие. А аз цял ден се тръшкам. Цял ден се настройвам как ще им кажа, че ги мразя и че не искам да съм техен син. Исках да им кажа, че повече няма да се върна в България. Да покажа, че всичко, което съм постигнал, е било, защото съм се превърнал в нещо, което и аз не знам как да нарека, само и само за да играя фарса, наречен “нормален”. Бях готов да бъда отхвърлен и наричан с епитети. Бях готов да бъда слаб за последен път. Казвах си, че това е моментът на истината в моя живот. Защото това беше вечерта, в която щях да се разкрия, но също и да им кажа, че няма да се прибирам скоро, независимо дали ме приемат или не. Бях решил да остана по-дълго от плануваното, за да дам шанс на връзката си и да видя как ще потръгнат нещата. А разкриването ми щеше да предопредели дали ще се върна изобщо някога или не. Беше ме страх, бях притеснен, бях объркан. Бях всичко онова, което не си позволих да бъда 21 години.
Телефонът звънна. Аз вдигнах и с разтреперен глас говорех. Майка ми, като всяка добра майка, на момента усети, че има нещо. И до ден днешен няма да забравя думите си: “Искам да ви кажа нещо. Тук срещнах човек, с когото сме заедно и мисля да остана. И този човек всъщност е мъж…”. Имаше мълчание и един от първите въпроси, които попита, беше дали съм щастлив. И тук всичко отиде по дяволите. Не очаквах това. Не исках това. Бях готов за битка, куршумите заредени и сълзите готови… Уви, срещнах разбиране. Тогава нашите ми казаха две неща, които казвам на всеки, когато говорим за разкриване. Първото беше от майка ми – „Коя майка, носила те девет месеца, прекарала безсънни нощи над теб като дете и притеснявайки се за теб, ще се обърне срещу теб?“. А второто беше нещо, което и до ден днешен ми е като мото – „Ние живяхме нашия живот, както ние искахме. Правихме нещата, които искаме, и ние избрахме да имаме деца и да го посветим на тях. Сега е твой ред – живей твоя живот по твоя начин, прави това, което те кара да бъдеш щастлив и както намериш за добре. Не се съобразявай с нас“.
Сега гледам на всичко това с усмивка. Такава естествена, която не крие нищо. Мислех си колко съм бил глупав. В стремежа си да бъда онова, което нашите очакват, не се бях запитал какво всъщност очакват те и дали очакват нещо. В страха си да не бъда разкрит, не се бях замислял за последствията, ако бяха ме разкрили. В старанието да остана верен на себе си и това кой съм почти изгубих себе си. Сега гледам на всичко това с усмивка още по-широка отпреди, защото осъзнах кога съм им споделил – когато съм бил напълно уверен в себе си. Споделил съм в момент, когато съм намерил вътрешния си мир и вече не съм се страхувал да бъда отхвърлен. Когато съм разбрал, че няма смисъл да живея по нечии правила, щом не преча никому.
Осъзнах, че историята не е на моето разкритие, а е история на моя вътрешен мир. Един път, който всеки от нас трябва да измине, за да разбере, че разкриването е по-скоро състояние на ума и личностно узряване. Историята на моето разкриване е история, която ме научи, че точно това, което крием, ни прави слаби. Страхът ни да не бъдем разкрити ни прави уязвими. Историята на моето разкриване ме научи също и че гей не ме определя като личност, професионалист, приятел, съсед или братовчед и т.н. Не ме прави нищо повече от другите, но не ме прави и нещо по-малко от тях. Моята история на разкриване всъщност беше моментът, в който започнах да ходя с вдигната глава, горд от това, което съм, и готов да го защитавам.
Автор: bulGAYrian
