Терапия през думи и изкуство – интервю със Севда Семер за „Две сили, които се създават“

Преди седмици ви разказахме за изложбата „Две сили, които се създават“ на Севда Семер, която е част от Sofia Pride Arts и може да бъде разгледана в галерия +359 до 22 май. Днес ви срещаме с авторката, с която си поговорихме за идеята зад проекта и способността на изкуството да лекува.

Кои са двете сили, които се създават?

 
Банер Кабинет Дъга – 728×90
 

Със заглавието имах предвид разкриването и прикриването, но неслучайно звучи така общо – може да става дума за много повече неща.

Кога и как се зароди идеята за изложбата?

Самото движение на писане отново и отново, докато вече не е възможно да се прочете, започна преди седем години. Понякога се обсебвам от някоя тема или цвят и години наред се появява в различни проекти, докато си намери мястото. Миналото лято вече работех по изложбата и доста се измъчвах, защото си казвах, че в моята работа ми е много по-важно да търся разговор, а ми беше неразбираемо и за мен самата защо правя постоянно това задраскване. И в търсене на ключа към разбирането защо ми е важно, тръгнах наобратно към историята на тези рисунки. Всъщност, бях забравила, че започнах да ги правя в момента, в който направих истинското си разкриване – винаги съм казвала, че съм би, но тогава вече заявих и пред света, и пред себе си, че съм гей. Беше болезнен период по ред причини. С това археологическо откритие ми стана ясно, че с проекта правя един вид прикриване, явно в отговор на разкриването. В изложбата има видео, в което говоря и за това как от дете прикривам сексуалността си, пишейки (дневници, бележки до себе си).

Една от централните теми на проекта е сексуалната идентичност и конфликта, който възниква, когато се опитваме да се впишем в клишетата и стандартите, които ни налага обществото. Вие как изживявате и се справяте с този конфликт?

Преди ми пукаше далеч повече, честно казано. Изживявам го все по-леко, обаче това, че ми е леко, не означава да се преструвам, че всичко е решено за всички ни. Само защото аз съм стигнала до такава точка в живота си – която е възможна и заради средата, в която работя и живея – не значи, че проблемите с прикриването и разкриването са решени за целия свят.

Изложбата е изключително лична. Възприемате ли я като терапевтична?

Както споменах, голяма част от тази серия с буквите е правена в много емоционални моменти – и миналата година се върнах към тях в един такъв. Терапевтично е изкарването на мислите и емоциите през тялото, думите и главата. На втория пласт вече обикновено пиша по-трудните неща, на третия – работи, които чак ме шокира да разбера, че мисля и усещам. Обаче, ако трябва да съм супер честна – може би най-терапевтично е да се върна след месеци към някоя рисунка, да видя, че някаква емоция ми е движела ръката и тотално да не успея да си спомня какво съм писала там, за какво става дума. Това не значи, че емоцията е банална или че не трябва да ѝ се обръща внимание, а показва, че е достатъчно да я изживееш, за да се почувстваш свободен дори от нещата, които много са те тормозили.

Кое е чувството и знанието, с което искате всеки посетител да си тръгне от изложбата “Две сили, които се създават”?

Със своето си, каквото и да е. Надявам се хората да започнат да вярват и слушат повече собствените си инстинкти и емоции, когато става дума за съвременно изкуство. Има едно инстинктивно “това е за мен, това – не”, например всеки има вкус за музика, но по някаква причина не се доверяваме на вкуса си за изкуство. Нямам заложена цел, всеки прекарва нещата през себе си и се надявам да се чувства достатъчно свободен да прави точно това и с тази изложба. Изкуството е, за да ни върши работа, мога само да се радвам, ако се случи за някого с тази изложба.