ТАНЦ БЕЗ ИЛЮЗИИ: РЕЦЕНЗИЯ НА ‘КАКВОТО ТИ ПРИНАДЛЕЖИ’

Тази рецензия на романа на Гарт Грийнуел „Каквото ти принадлежи“ е дело на Ангел Игов и е написана за вестник Култура, от който я препубликуваме.

След като отмина първоначалният, стихиен и леко пикантен интерес към „Каквото ти принадлежи“, мога спокойно и с чиста съвест да заявя, че това действително е силен, важен и вълнуващ роман. И също, че ми се вижда безпредметно тази книга да се отделя на някакъв специфичен рафт с „гей литература“ (въпреки реалния риск да стане така, най-вече заради художественото й оформление). Има хомоеротични текстове, които, съзнателно или не, настояват на нишовия си характер, но този не е от тях. „Каквото ти принадлежи“ е преди всичко добър психологически роман – и гради емпатия, въвеждайки читателя в конкретен душевен свят, както по принцип правят добрите психологически романи.

 
L’N’Q: House & Disco
 

Автобиографичният разказвач на Гарт Грийнуел е млад американец, пристигнал в София, за да преподава литература в престижно училище. В тоалетните на НДК – популярно място за срещи на хомосексуални мъже – той се запознава с привлекателния Митко и двамата започват връзка, която в началото стъпва върху неписаните правила на платения секс, но бързо преминава в нещо по-сложно и противоречиво, с винаги неясна и променлива дълбочина и физиономия. Дълго време в отношенията им сякаш всичко изглежда възможно. Близостта никога не е съвсем истинска, но и неискреността никога не е безспорна. Разказвачът се чувства постоянно манипулиран, но си дава сметка – и изкусно го внушава на читателя – че това усещане се корени и в собствената му неувереност и подозрителност. А тези черти на характера са, разбира се, многократно засилени от живота в чужда среда и сред чужд език. Разказвачът на Гарт Грийнуел не е космополитен гей, свикнал да се движи в артистични среди. Той е млад мъж от провинциално американско градче, попаднал в една съвършено различна култура. Българският език обгръща тукашния му живот като мембрана – понякога пропусклива, понякога недотам. Затова и текстът на романа е изпълнен с български изрази, за които преводът е взел, струва ми се, единственото възможно решение – да ги изпише на латиница, в курсив: priyatel, blokove, kak si. Тази особеност внася съвсем ново измерение в прочита на българския текст, защото те принуждава да се дистанцираш от собствения си език, а по този начин и от навика, с който обитаваш българската действителност.

Тук трябва да отбележа, че книгата на Грийнуел е напълно лишена от екзотизъм – всъщност, литературното екзотизиране на България май обикновено се извършва от писатели с български произход, не от чужденци. Погледът на разказвача е несъмнено суров, понякога безмилостен, на моменти детайлизира почти до степен на абсурд. Но са му еднакво чужди както пресиленото умиление, така и насмешливото стъписване. А във втората част на романа, фокусирана основно върху детството и юношеството на разказвача, виждаме съвсем същия суров поглед, насочен към родното му място. И пак със същата лишена от илюзии суровост разказвачът изследва самия себе си, анализира собствения си живот през спектрите на копнежа, унижението и гнева (Каквото и да ми е причинил този гняв, без него щях да съм напълно изгубен.).

Ако се запитам с какво романът на Грийнуел печели читателя, струва ми се, че то е особено, дори малко парадоксално. Източника на художествената сила намирам в рядкото съчетание на изострена наблюдателност и хладно отстранение, в едно упорито дисциплиниране на чувствителността, което всъщност позволява внезапни пориви и прозрения. Този роман се държи почти като един свой епизодичен персонаж: лекарката от клиниката по венерология, която дълго време гледа строго, говори студено, опитва различни стратегии на унижение, след което изведнъж сяда до разказвача и мило го успокоява, при което той се изпълва с благодарност. Тук впрочем Грийнуел прави поразително наблюдение за българския език и напрежението между учтива и обикновена форма на обръщение, което постоянно го безпокои в медицинската институция: Понякога, когато загубиш достойнство, печелиш топлота. Така и романът му неусетно балансира между „ти“ и „вие“, поддържа сложна и противоречива игра със степента на дистанция – нещо, което в крайна сметка белязва и отношенията между разказвача и Митко, този странен танц на близост и хлад, копнеж и транзакция, приятелство и предателство. Танц без илюзии и поради това, от самото начало изпълнен с горчивина.

Ангел Игов