PROUD.bg.bg публикува есетата на 10-имата финалисти в приключилия наскоро конкурс за сътрудници на онлайн списанието. Разработките са на тема “Историята на моето разкриване” (My Coming-out Story). В тях авторите разказват как са се справили или все още са в процес на справяне с един от преломните моменти в живота на всеки човек с неконвенционална сексуална ориентация – вътрешното приемане на своята хомосексуалност и последващото “излизане от килера” пред приятели, близки и роднини. Някои от есетата са подписани с истинските имена на авторите, а други – с псевдоним по изискване на самите участници, тъй като историята на личното им разкриване все още не е приключила. Днес ви представяме текста на Black Jade (псевдоним) от Варна. Тя обича писането, видео игрите и музиката. Споделя, че ученето на чужди езици й е хоби и страст. Завършила е кореистика.
Смело мога да заявя, че разкриването, въпреки че всички хора от ЛГБТИ обществото се сблъскваме с него, е тотално различно преживяване за всеки един от нас. За някои то е болезнено дълъг процес, за други е най-простото нещо на света. Най-важното в крайна сметка е да разкажем нашата история, да се припознаем донякъде в чуждите и да се свържем заедно, като обществото, което сме.
Сега ще ви разкажа моята история с всичките ѝ нормалности и причудливости.
Всичко започна много просто, както винаги започват всички крайно трудни неща. Една сутрин, докато още бях в гимназията, се събудих с чистата идея, че може би нямам интерес към момчетата. Предателското ми съзнание, разбира се, ми подхвърли, че може би преувеличавам и просто имам интерес и към двата пола. Типично. Няколко дни по-късно говорих с един мой приятел по темата и му се разкрих, така да се каже. Но не се чувстваше като „истинско разкриване“, тъй като той беше открит бисексуален мъж, който никога не е имал проблем с изразяването на сексуалността си. Чувствах се сякаш не му предоставях кой знае каква информация. Много хора от общността биха се радвали на такава ситуация, предполагам. А аз просто чувствах една празнина.
Нормалността на ситуацията рязко се промени. Защото дойде време да се разкрия пред всички останали – семейство, останалата част от компанията ми, целия свят дори. Поредицата от разкривания, които последваха този момент, ще нарека „тайните разкривания“. Звучи като парадокс. И напълно е.
Прибирайки се от училище един ден, ме изпълни една мисъл. Отидох при майка ми, докато поливаше цветята и се подготвих да задам въпроса. Засмях се малко, защото реших, че ще прикрие реалната причина, поради която я питам такова нещо.
– Абе, майка ми, какво мислиш за гейовете? – попитах аз.
Майка ми помълча малко. Тишината, меко казано, беше задушаваща.
– Мисля, че, ако гейовете не съществуваха, светът щеше да е много по-добро място.
Аз пак се изсмях и излязох от стаята, без да кажа нищо. Но много ясно си спомням мислите си в онзи момент – „Майка ми ме мрази, а дори не знае коя съм“. До този момент държах много омраза към себе си. След него ненавистта подсъзнателно нарасна. Това беше първото ми тайно разкриване.
Същата година също толкова уплашена и мразеща себе си се разкрих пред най-добрата си приятелка. Тогава бях решила, че може би имам чувства към нея. Това усложни нещата. Нека кажем, че след много сълзи, много грешни думи и избори и много болка ситуацията стана още по-непоносима за мен. Реално погледнато, бяхме деца и не подходихме към нещата както трябваше. Не я виня ни най-малко и 6 години след цялата каша сме неразделни. Но в онези моменти самотата ми беше по-умопомрачаваща от всякога. Фактът, че точно в гимназията се борих с тежка депресия, никак не помагаше. Вкъщи всичко беше кошмарно и без разкритието ми. Родителите ми не се държаха като такива, всичко беше моя вина, дори и неща, които не бяха свързани пряко с мен. Спомням си как в тези моменти нещо в мен най-после се пречупи. Започнах да използвам алкохол като форма на самонараняване.
Следващото ми тайно разкриване е момент, който надали ще забравя някога. Беше един от последните ми месеци в гимназията. Баща ми ме караше обратно от училище. За да има контекст към последвалия разговор, ще кажа, че винаги съм била пълна. Родителите ми, когато съм била малка, не са знаели как да се справят с качването ми на безкрайни килограми всяка година. И с всяка следваща това все повече и все повече ставаше „моя вина“. Тях никога не ги е интересувало хранителното ми разстройство, но пък винаги ги е интересувало как изглеждам. След поредния им неуспешен опит да ме „излекуват“ се случи следният разговор.
– Никой мъж няма да те иска, виж се на какво мязаш! – изкрещя се баща ми.
Спомням си, че се изсмях мазно и не му отговорих. Но в главата ми се проведе цяла сценка.
– Баща ми, много се радвам, че никой мъж не би ме искал, тъй като и аз никак не ги искам.
Към този момент беше започнала да ми светва лампичката, че не съм бисексуална, а че просто харесвам само момичета. Когато се прибрах вкъщи след разговора, получих нервен срив. Не ми направи голямо впечатление, тъй като това се случваше почти всеки ден. Това беше второто ми тайно разкриване.
Последваха много други такива – с всеки един човек, с когото си говорих често и имах важни приятелски отношения. Започваше да ми щраква лампичката, за това какъв беше реалният проблем – не можех да приема факта, че съм лесбийка. Думата ми стоеше като отрова на езика и аз отказвах да я изрека, било то на глас или умствено.
Въпреки осъзнаването на проблема той остана. Защото тогава депресията ме беше погълнала до такава степен, че не ме интересуваше какво правя или какво не правя. Бях решила да си отнема живота преди завършването така или иначе. Имаше ли някакво значение какво мисля за себе си и за това коя съм?
За мое голямо щастие и късмет в тези моменти се запознах съвсем случайно с едно момиче от Полша. Заедно започнахме да пишем разни неща, тъй като тъкмо бях открила нуждата си да съм писателка. Много бързо станахме приятелки. Оказа се, че тя също е лесбийка. Разликата между нас обаче беше покъртителна. Открито флиртуваше с мен, въпреки че не беше сериозно, а по-скоро игриво. Аз първоначално, още погнусена от това, което съм, въобще не ѝ отвръщах. Но с времето, виждайки колко свободно обича себе си и това което е, вътрешният ми свят се разтресе. Започнах да ѝ отвръщам. Естествено и двете се интересувахме от приятелство и от нищо повече, но свободата, която това ми даде, беше величествена. Това беше моята точка на пречупване, която доведе до това да не прекратя живота си и да започна да приемам себе си. И въпреки че с момичето от Полша вече не сме в контакт поради голяма грешка, допусната от мен, тя завинаги остава един от малкото хора, разклатили света ми.
Годините в университета минаваха по коренно различен начин от тези в училище. Далеч от родителите ми и токсичната среда на гимназията душата ми цъфтеше. Когато някой ме питаше дали си имам приятел, аз гордо поклащах глава и заявявах, че не харесвам момчета, а само момичета. В контраст на „тайните“ ми разкривания тези въобще не се чувстваха като разкривания. Просто се чувствах като… аз.
Тогава започнах да се замислям. Какво реално е разкриването? Това да кажеш на най-близките си кой си? Това да кажеш на приятелите си кой си? На целия свят?
Нищо такова. Себеомразата ми ме беше заслепила до такава степен, че не осъзнавах най-важното разкриване, което мога да имам. То не е да кажа „аз съм лесбийка“ или „аз харесвам само момичета“ или „аз съм гей човек“. И въпреки че тези изречения, веднъж излезли от устата ми, ме накараха да се чувствам сякаш съм на върха на света, те не бяха ядрото на проблема. Не. Най-важното изречение звучи по съвсем друг начин.
„Не ме е страх“.
Автор: Black Jade
