Преди няколко седмици на редакционния имейл получихме едно изключително емоционално и вдъхновяващо писмо от млад читател от Петрич. В него той споделя личната си история за това как решава да напусне родния си град, за да не разберат родителите и приятелите му, че е гей, и къде в крайна сметка го отвежда това негово решение. В писмото си той изразява и желание да бъде двигател на промяната в Петрич, като започне да организира събития и инициативи, насочени към местните ЛГБТ хора. Публикуваме го с негово разрешение и истинското му име. Оттук насетне от всички нас зависи да му съдействаме – кой с каквото може – да осъществи мечтата си. Ако искате да се свържете с него, пишете ни на info@proud.bg или в лични съобщения през Facebook страницата на PROUD.bg.
Здравейте,
Казвам се Мартин Ангелов и съм роден в Петрич. Живях тук, докато не завърших основното си образование и трябваше да напусна града и семейството си, за да се преместя в големия град – София, уж под претекст, че там ще развия образованието си, докато аз всъщност бягах. Бягах от семейството си, за да не разберат, че съм гей, от роднините си, за да не разберат, че съм гей, от приятелите и познатите си, за да не разберат, че съм гей, от родния си град, за да не разберат хората в него, че съм гей. И изплашен от „Синдрома на малкия град“, където всеки се познава с всеки, за да не навлека на семейството си неприятности и, още повече, за да не накарам по някакъв начин родителите си да се срамуват от мен, напуснах дома си и заживях в най-големия град на България, преследван от страха, че върна ли се у дома, всички ще разберат.
Време се мина и разбрах, че нещата не стоят точно така, както съм си мислил. Всъщност оказа се, че родителите ми не само, че не се срамуват от мен, ами и ме подкрепят напълно. Това е може би най-важното нещо в моя живот и моята най-голяма победа – семейството ми е до мен. Това кой съм не ги отдалечи от мен. Напротив! Откакто разкрих сексуалната си ориентация пред семейството си, се чувствам много по-щастлив, а с баща ми се по-близки от всякога.
Днес разхождайки се из улиците на своя роден град, се замислих. През ума ми в галоп преминаха годините от живота ми далеч от тук и си зададох въпроса – нима искам това да се случи на всяко дете, имало късмета да се роди на това прекрасно място? Нима всички онези момичета и момчета, които ще тичат из същите кестенови гори, из които тичах и аз, и които също като мен са „по-различни“ от другарчетата си, ще трябва да избягат от тук? Да се превърнат в лястовички, които отлитат, ала никога не се завръщат, „за да не разберат хората“?
Искам промяната тук! Искам да бъда жив, когато из тези тихи улици се разхождат еднополови семейства, хванати за ръце, с децата си от двете страни, поздравявани по пътя си от случайно срещнати познати. Не искам много. Искам лястовичките на моя град да продължат да пеят своята песен!
Вярвам, че ако ЛГБТИ хората в места като това се обединят, ще могат да бъдат двигател на промяната. Дори да се започне само с прожекции на документални филми, литературни четения или организирания на театрални постановки в читалищния театрален салон, то това биха били само и единствено действия в подкрепа на каузата – каузата ЛГБТИ хората да бъдат равностойни и пълноправни граждани на Република България.
Всичко най-хубаво,
Мартин Ангелов
