Казваме се Марина и Ради и живеем в Лондон, Великобритания от 2003 и 2008 респективно. Запознахме се тук, през зимата на 2008 в един център за обучение в северен Лондон, който специализира в провеждането на кратки курсове за различни видове сертификати и квалификации. Ради си спомня, че ме е чула да говоря на български по телефона. Аз помня, че се заговорихме във фоайето на сградата и от дума на дума предположихме, че сме там, за да посетим един и същи курс, докато не се озовахме в стая в която бяхме информирани, че аз съм на правилното място, но Ради липсва от списъка с имена на провеждащият обучението. Разговорът ни макар и кратък явно е бил толкова приятен и за двете, че инстинктивно ни се е искало да прекараме остатъка от деня заедно. Ради откри стаята, в която всъщност се провеждаше нейния курс, и повече не се видяхме. До пролетта на 2009, когато едно познато, усмихнато, чаровно лице с излъчване на пакостник се появи на работното ми място.
Станахме близки веднага след това и започнахме да прекарваме много време заедно извън работа. По това време аз бях в няколко годишна връзка с бащата на все още неродения ми син, а Ради тъкмо беше набрала смелост да излиза публично на светло за сексуалността си. Смените ни на работа често се разминаваха, и се изпращахме на метростанцията след края на моята смяна и преди началото на нейната, за да можем да наваксаме с разговорите. Имахме толкова много общи теми и никога не ни беше скучно заедно.
Спомням си как в един такъв ден тя внезапно изстреля “Между другото, аз съм лесбийка”, веднага след което въздъхна “Ох, казах го на няколко души вече, и ти си първият човек на който го съобщавам без да ми избие пот по дланите.” Аз ѝ отвърнах “Е, аз пък съм бисексуална, въпреки че не ми се е налагало да го заявявам официално.” В последствие тя сподели, че от ранна тийнейджърска възраст е знаела, че ще напусне България, за да може да бъде свободно себе си. Моите причини да дойда в Англия не бяха свързани толкова със сексуалната ми ориентация, колкото с усещането, че България въобще не е в унисон с вътрешния ми свят. Преди да емигрирам работех като учителка по английски на ученици от първи клас в 121 СОУ и въпреки че обожавах работата си и децата също много ме обичаха, не плувах в свои води в България. Надделя нуждата, която дълго време изпитвах, а именно да се изгубя на непознато място, за да се почувствам у дома си.
Родих на 1 юни 2010 г, и малко след това, връзката с бащата на сина ми се разпадна съвсем. Ради беше наоколо и ми беше постоянна подкрепа в този труден момент и вече можех да призная пред себе си, че отвъд близостта и приятелството ни има нещо по-специално. Така постепенно се зароди връзката ни. Ради винаги е твърдяла, че влюбвайки се в мен, се е влюбила и в растящото в мен малко човече, и аз винаги съм го усещала. И така естествено тя влезе в ролята на другия родител и това постави началото на нашето семейство.
Няма да е изненада за никого ако призная, че едно от многото предимства на това да сме семейство тук е, че се радваме на права, които не бихме имали в България. Не ни се налага да се сблъскваме с враждебно хомофобско отношение, докато то е ежедневие за много семейства като нашето в България. Разбира се, и тук има достатъчно хора които таят предразсъдъци към ЛГБТИ+ общността, но им се налага да се съобразяват и са наясно, че ако си позволят да дискриминират на основа сексуална ориентация и полова идентичност, ще си носят легалните последствия.
В последните няколко години сериозно обмисляме емиграция към един остров в южното полукълбо, защото въпреки предимствата с легалния ни статус на семейство тук, се появиха фактори които правят Великобритания чувствително по-малко приятно за живеене място от преди. Тепърва започват да се усещат отрицателни промени покрай излизането на Обединеното кралство от ЕС, които ще се задълбочават с времето, и с които не желаем да правим компромис. И въпреки трудностите и несправедливостите, с които се сблъскваме в ежедневието си в резултат на неадекватни политики, за нас няма вариант да се завърнем в България. Няма как след единадесет години заедно, да заживеем на място, на което ще ни се налага да цензурираме съществуването си и на което можем да бъдем себе си предимно зад затворени врати. Място, на което детето ни ще е подложено на тормоз в училище, защото семейството му не е като тези на болшинството от съучениците му.
Следим с интерес и вълнение дейността на организациите, които са се посветили на борба за правата на ЛГБТИ+ общността в България и изпитваме огромно уважение към всички активисти, чиято работа често е свързана с немислими за нашата реалност перипетии, стрес и понякога дори смъртни заплахи . Досега не сме имали възможност да присъстваме физически на София Прайд, тъй като датата съвпада с момент от годината, в който е почти невъзможно да пътуваме заради семейни ангажименти.
