Моето избрано семейство

 
BHK Banner
 

PROUD FAMILY е рубриката, посветена на преживяванията на ЛГБТИ+ хората, при разкриването им пред семейството, приятелите и близките.

Аз съм цис мъж на 42, определям се като гей. Работя в сферата на фармацевтиката. Интересувам се от музика и тенис в свободното си време и съм в сериозна връзка от около пет години.

Години наред смятах, че съм по-скоро бисексуален, като това ми даваше някакво чувство на баланс и възможност лесно да се напасвам на всякакви ситуации. Дълготрайните ми връзки бяха винаги с жени, докато с мъже контактите бяха винаги мимолетни и основно на сексуална основа. Тогава си мислех, че с мъжете връзки не са възможни, но по-късно осъзнах, че това мислене аз сам съм си го наложил и просто автоматично съм се затварял към възможности за по-дълъг романтичен контакт с мъж. Не съжалявам за връзките си с жени – те бяха хубави периоди и със сигурност ми помогнаха да не се чувствам сам и неразбран в годините, през които пътувах към осъзнаване на истинската си същност.

Когато в крайна сметка срещнах мъж, с който осъзнах, че съм готов да бъда в сериозни, дълготрайни и открити отношения, ми отне около 2 години да събера сили да споделя това на майка ми. Въпреки че аз споделих, че съм щастлив както никога преди и искам тя и баща ми да са част от това, реакцията беше все едно споделям, че съм болен от рак. Репликата беше „ще се борим и с това“. След това майка ми пожела непременно тя да каже „новината“ на баща ми. Не знам как точно го е направила, но съобщението, което получих от него беше – „или намираш хетеросексуалната си страна, или повече нямаш баща“.

Това, с оглед на факта, че се случи когато бях вече оформена, самостоятелна личност на 39 години, наистина беше буквално все едно да се блъснеш фронтално в една стена. Никакви разговори не помогнаха.

Същевременно, в моя случай, родителите ми бяха единствените важни хора в живота ми, които реагираха негативно на тази новина. Тъй като с всички други дори нямах момент на разкриване, а просто съвсем спонтанно им представях/разказвах за партньора си, контрастът в реакцията беше доста фрапантен. Някои други близки роднини се опитаха да проведат разговор с родителите ми – без успех. Вече почти 3 години нямаме абсолютно никакъв контакт.

В България да бъдеш гей не е прието както на Запад и има редица спънки, свързани с политически игри и липса на информация водеща до необяснима злоба в определени части от населението. Определено изпитвам благодарност за това, че откакто живея пълноценно като гей мъж, с изключение на родителите ми и гореспоменатите обществени недоразумения, бях обграден от разбиране и напълно нормални реакциив работа, от приятели, останалите роднини, хора със сходни съдби.

Благодарение на това „избрано“ семейство, не съм имал голяма възможност да се отдам прекалено на негативните мисли, които ме съпътстваха след краха с родителите ми. Да, изпитах нужда и се възползвах и от терапия, за да преодолея първоначалния шок, но обкръжението беше това, което мисля, че ме държи на добро ниво в дългосрочен план.

В работа, например, има специална клауза, която изрично забранява дискриминация. Колегите ми се държат с мен като с всеки друг нормален човек. Има редица събития – концерти, протести, литературни четения и т.н., на които срещам хора, преживели подобни неща, с които обменът също е много ценен. И, разбира се, най-голямата подкрепа са партньорът ми, нашите приятели и роднини.

Наличието на тази подкрепа и разбиране, част от която съм си избрал/намерил сам, а друга част съдбата е избрала за мен, ми дава силата да се справям с негативните моменти и мисли.

Отблъскването от директните ми създатели със сигурност е нещо, което няма как да забравя напълно, особено и защото при мен разкриването пред тях дойде след дълги години живот със съвсем друга настройка. Понякога ми се иска, да беше се случило по-рано – може би щеше да е по-лесно, може би не. Вече стигнах до извода, че всичко се случва, когато наистина си готов. Наличието на „избрано“ семейство  помага неимоверно много. Аз имах късмета да ги намеря или да установя, че те винаги са били около мен. Вярвам, че в ключови моменти на разкриване е важен и целенасоченият контакт с центрове, организиращи дискусии и предлагащи подкрепа, особено когато става въпрос за съвсем млад човек.

Бил съм на София Прайд вече няколко пъти. Преди да заживея с партньора ми, не осъзнавах важността на събитието, даже ми се струваше отчасти прекалено шумно и показно. Това се промени, когато си дадох сметка, че в България не мога да сключа брак с човека, когото обичам и също, че няма конкретен закон, осъждащ престъпленията от омраза. Виждам и как гей общността се използва за разни долни политически схеми и определени групи и личности си играят с лека ръка с това, което за нас е ежедневие и човешко право. В този ред на мисли Прайдът за мен вече е наистина един много ясен знак и заявяване пред света – символ на нашето присъствие и пълно право на съществуване, което имат и останалите обитатели на планетата.

Тoзи материал е създаден в рамките на проекта „Рейнбоу хъб“ с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Основната му цел е увеличаване на капацитета и мобилизиране на ЛГБТИ общността за застъпнически действия. Цялата отговорност за съдържанието на материала се носи от Фондация Билитис и при никакви обстоятелства не може да се приема, че той отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България.

www.activecitizensfund.bg

Хареса ли ви статията?