Автор: Хенри Гиардина
„Откакто се помня, аз съм влюбен в култа по мъжествеността. Израснах, боготворейки мъжете в книгите, на екрана и в живота. Харесваше ми как те имаха достъп до всичко, което света предлага. Не си спомням кога взех решението, че искам да започна да нося мъжки дрехи. Просто започнах да го правя. Започнах да се наричам с мъжки имена.
‘Аз съм момче’, казвах на всички. Повечето хора отговаряха с подсмиване от неудобство. Някои ми казваха, че говоря глупости. Това не ми повлия. Не исках да бъда мъжествен, защото е готино, забавно или интересно. Просто исках да избягам от всичко женствено и това беше единствения начин.
Като транс младеж, който не знаеше какво означава да си ‘трансджендър’, предполагах, че хората са глупави за да не разбират, че аз съм мъж. Предполагах, че в един момент ще започнат да ми вярват. Разбира се, това не се случи. Но аз продължих да наблюдавам мъжете, за да се науча как да бъда досущ като тях. Как да изглеждам, как да се държа. Исках да притежавам типичните мъжки черти, които бях видял като дете – гняв, насилие, мрак. Тогава хората нямаше да се съмняват, че аз съм един от тях.
През годините се промених значително. Спрях да гледам на нещата по бинарния начин: мъжко-добро, женско-лошо, мъжко-щастие, женско-нещастие и т.н. Докато търсих най-лесния начин да живея и да се справям със срама, успях да изработя своя уникална идентичност, която не е нито изцяло мъжка, нито изцяло женска. Това не променя факта, че съм оформен от култура, която предполага, че мъжете са нещо специално, красиво и по-добро.
Разпознаването ми в класическите концепции за мъжественост се разклати от #MeToo движението. Не мисля, че има адекватно извинение за сексуалното насилие. Но разбирам начина, по който културата ни приравнява мъжествеността с насилие и агресивно държание. Мъжествеността е постижение, което никога не може да бъде напълно достигнато – независимо колко насилие има в теб, независимо колко си съблазнителен, независимо колко пъти си бил на война.
Последният път, в който нямах особено отношение към тялото ми беше, когато бях на 9-годишна възраст. Когато навърших 10, започна ужасният пубертет. Беше странно развитието на гърдите ми, появата на месечния цикъл и хормоните, но игнорирах всичко това. Не ме смущаваха и думите на хората, които твърдяха, че не мога да бъда себе си. Просто исках да науча какво се случва с мен и дали ще оцелея? Бъдещето ми изглеждаше като затвор. На зряла възраст не можеш да се измъкнеш от задължителното дефиниране като мъж или жена.
Спомените ми за пубертета включват опитите ми да избягам от реалността и тялото ми. През цялото време гледах стари неми филми. Винаги съм се възхищавала на актьорите, които предизвикват емпатия в мен, независимо от липсата им на красиво излъчване. Питах се: „Как може толкова грозен човек да участва във филми?“ Когато се вглеждах в тях се убеждавах, че на тях не им беше нужна красота за да успеят, за разлика от жените. Всичките грозни актьори бяха в двойка с красиви актриси. Започнах да осъзнавам, че от мъжете те се изискват същите качества, като от жените.
Жените бяха представяни като жертви и като фокус на сексуалното желание. Аз не исках да бъда нито едно от тези неща. Направих си заключението, че женствеността не е за мен, независимо от тялото, в което съм се родил. Отказах се от мисълта, че някога мога да бъда жена. Знаех, че обществото е сексистко, а в мъжете виждах свобода. Когато се разкрих като транс мъж през тийнейджърските години, се запознах и с по-мрачната страна на мъжеството.
Баща ми каза: „Слушай, трябва да разбереш, че нито един мъж не мисли, че е постигнал мъжественост. Тя винаги е някъде в далечината.“ Това ми беше ясно. Защо иначе мъжествеността предполага такова агресивно и насилствено поведение, ако не заради целта да се докажеш, като мъж? Баща ми никога не е плакал в мое присъствие. Вбесяваше ме това, че той никога не показваше емоция, различна от гняв и раздразнение. В крайна сметка, и аз се научих да не плача пред хора. Ако покажа емоция, предполагах, че ще си помислят, че съм жена. Липсата на емоции те прави мъж.
След като се разкрих, исках основните неща – да започна да приемам тестостерон, да ми направят операциите и да си сменя името на личните документи. Това беше единствения начин да бъда транс. След като преминах през първата ми операция през 2012, осъзнах, че вече можех да приемам мъжките принципи и да се превърна в същински задник.
Сега се чувствам по друг начин. Не искам да излъчвам мъжественост. Искам просто да я разбера. Вече не смятам, че жените нямат сила или избор. Да си жена означава да имаш по-малко привилегии, но това не прави живота ти обречен. Като по-малък се опитвах да избягам от всичко това, но днес искам да се върна назад и да погледна от друг ъгъл. Разбира се, все още намирам начина, по който обществото ограничава жените, за ужасяващо. Искам хората да разберат колко сложно е и да отхвърлят варварските разделения, които ни налагат от раждане. Искам всички да осъзнаят, че когато стане дума за пол, всички живеем в затвор. Искам хората да започнат да отглеждат децата си, предоставяйки им възможността да се измъкнат от този затвор.“
