Ревюто съдържа спойлери. Ако планирате да прочетете „Find Me“, е препоръчително да спрете тук и да се върнете към ревюто след прочитането на книгата.
Изминаха цели 12 години от издаването на романа „Call Me By Your Name“ на Андре Асиман, който се превърна в модерна гей класика, отчасти благодарение на впечатляващата екранизация на режисьора Лука Гуаданино. Много гей мъже и младежи се припознаха в историята на 17-годишния Елио и неговата романтична и сексуална обсебеност към по-зрелия Оливър. Голяма част от великолепието на книгата се дължеше на красивия писателски стил на Асиман и на трагичния финал, който се различава от този във филмовата адаптация.
Обявяването на „Find Me“ по-рано през годината събуди любопитство, но и недоверчивост, тъй като завършекът на „Call Me By Your Name“ не предполагаше продължение. Дали Андре Асиман наистина има какво още да разкаже? А може би решението е взето с комерсиална цел след неочаквания успех на филма? След прочитане на дългоочакваното произведение, съжаляваме да докладваме, че второто предположение е по-вероятно.
„Find Me“ е разделена на четири хронологично-подредени части. Всяка една от тях се фокусира върху различен герой години след случилото се в „Call Me By Your Name“. Заради резките преходи и липсата на достатъчна концептуална връзка между тях, оставаме с чувството, че четем по-скоро сборник с кратки разкази ала „Enigma Variations“, а не цялостен роман.
Първата част е посветена на бащата на Елио – Самюел (който се е развел със съпругата си) и представлява хетеросексуална любовна история, продължаваща почти половината от книгата. Предполагам всеки от вас ще се съгласи, че никой не иска да чете точно това в едно продължение на литературна гей класика, но явно Андре Асиман не е съгласен с предположенията на феновете за сексуалната ориентация на Самюел след онази вълнуваща реч в края на „Call Me By Your Name“. Темата за възрастовата разлика между влюбените продължава да се движи близо до границата между приемливо и некомфортно не само във въпросната част, но и в цялата книга.
Втората част се фокусира върху Елио, който вече се е реализирал като успешен класически пианист и живее в Париж, а новата му връзка със загадъчния Мишел събужда спомени за вълшебното лято с Оливър. Това е може би най-добрата част във „Find Me“, тъй като именно в нея Асиман успява да разгърне най-сполучливо красивия си стил на писане и да ни напомни за онази специална емоция и атмосфера от първата книга. Мишел е особен герой, но всичките му странности биват аргументирани достатъчно добре, за да спечели симпатиите ни. Да, наистина, не е Оливър, но нужно ли е да бъде негово копие, за да го харесаме? Основната сюжетна линия претърпява неочакван завой и се докосва до магията на историческата фикция.
Третата част разказва за Оливър, който планира със семейството си преместване в Ню Хемпшир. Партито за изпращането го провокира да преосмисли всичко случило се в живота му и да вземе важни решения. Въпреки красивите сцени, историята бива претупана до такава степен, че щастливия край в четвъртата част ни оставя по-скоро объркани и разочаровани, отколкото развълнувани.
Добрата новина е, че никой не може да отнеме таланта на Андре Асиман да описва всеки детайл по най-вълшебния начин. Лошата новина е, че писателят дори не си е направил труда да провери описаните факти в последната глава от „Call Me By Your Name“ и резултата от това са сюжетни противоречия между двете книги (пример за това е развода на Самюел със съпругата му Анела във „Find Me“; твърдението, че съпругата на Оливър никога не е ходила в Италия, но се е досещала сама за случилото се и т.н.).
„Find Me“ не е лоша книга, но е разочароващо продължение на „Call Me By Your Name“ заради нарушения баланс между различните части, несъобразените детайли от сюжета и изтриването на онази особена и реалистична горчивина от финала на първата книга, която ни остави омагьосани… макар и с разбити сърца.
