Трудно е да напишеш рецензия за „Момиче“ от перспективата на cis-gender. Дебютният филм на белгийския сценарист и режисьор Лукас Донт, който беше представен в рамките на съвместната инициатива „Кино и пол“ на София Филм Фест и Фондация GLAS, разказва историята на Лара – транс момиче, което мечтае да стане професионална балерина. Планирайки операцията за смяна на пола, Лара (изиграна от cis-gender актьора Виктор Полстър) получава подкрепата на баща си Матиас (в ролята – Арие Уолтхалтер), който винаги я придружава на медицинските консултации по време на хормоналната ѝ терапия. Другата ключова среда, която Лара обитава е академията за балерини, където нивата на трансфобия преминават допустимата граница.
Образът на Лара по време на уроците по балет контрастира с образа ѝ след тях, когато транс-момичето избягва контакт с другите младежи. Тревогите ѝ са напълно оправдани – ставаме свидетели на обидно поведение от учители, съученици и дори по-малкия ѝ брат по време на спор. Агресията спрямо Лара нараства в продължението на филма и кулминира по време на напрегната парти сцена.
Несъмнено най-положителния елемент от филма е съществуването на герой, като бащата на главната героиня. Той обича дъщеря си безрезервно и вярва в нейното право на щастие. Подкрепя я в начинанията ѝ като учеща се балерина и дори в планирането на операцията. Много малък процент транс хора могат да се похвалят със същия опит с родителите си.
Проблематичната част от филма идва при загубата на баланс при отразяването на трудния опит на един транс човек. Оставаме с чувството, че режисьорът фокусира изпитанието единствено върху долната половина на тялото на Лара и половия ѝ орган. Повтарящата се сцена, на която Лара подгъва и залепва пениса си, за да го прикрие вероятно отразява непоносимо бавния процес на половата трансформация, но също така и допринася за усещането, че Лукас Донт почти фетишизира тялото.
Отделяйки толкова силно внимание на телесната дисморфия, психологическата страна на случващото се с Лара остава пренебрегната. Поведението ѝ също обърква зрителя. Според личния ми опит, повечето транс хора имат нуждата и се вълнуват да говорят за трансформацията си и за половата си идентичност. Не получаваме обяснение защо Лара е толкова мълчалива и другите трябва да говорят често от нейно име. Филмът създава грешното впечатление, че транс хората са пасивни и се нуждаят от други хора, които да разкажат историите им.
Не на последно място, финалът на филма оставя лош вкус. Той би се вписал повече в хорър филм с бруталността и експлицитността си. Във филм за трансджендър момиче, сцената стои безвкусно и неуважително. Статистиките за рисковете от самоубийство и самонараняване при транс хората вероятно са ясни на всички. Доказано е, че семейната подкрепа, медицинските грижи и терапията намаляват трагичните случаи. Лара получава всичко това и подобно крайно действие стои нелогично във филма. Настрана от това, мога да си представя как въпросната сцена ще бъде рискова за транс зрителите. Изкуството има правото да провокира, но не и при опасността да навреди на психичното здраве на деликатна група от хора.
Като цяло, „Момиче“ e филм, който предизвиква смесени реакции. Той е безупречно изигран и заснет и ефективно ни поставя на мястото на транс героиня, която преминава през ключов период от живота си. Скандалните сцени, обаче, събуждат важен въпрос – кой има моралното право да разкаже такава история?
