Тъжно е, че „Рокетмен“ (биографичният филм, проследяващ първото десетилетие от кариерата на Елтън Джон) излиза броени месеци след „Бохемска Рапсодия“. Сравненията между двата проекта са неизбежни и причините за това са няколко. Филмите споделят един режисьор – Декстър Флечър. Сюжетните линии ни припомнят историите на легендарни музикални фигури, които преминават през трудни времена в личния си живот, експериментирайки с идентичността си и осъзнавайки различната си сексуална ориентация. И в двете ленти това се случва през 70-те и 80-те години на 20-ти век. Елтън и Фреди са изиграни от хетеросексуални актьори.
Приликите, обаче, приключват тук. „Рокетмен“ е направен с личното съдействие на Елтън Джон и текстописеца му и продуцент Бърни Топин. Освен това, той няма претенциите на повечето биографични филми и още от самото му начало биваме предупредени, че проектът е мюзикъл с фентъзи елементи, който е вдъхновен от живота на великия британски музикант. Ако се надявате на сурово хронологично разказване на историята, ще останете разочаровани. „Рокетмен“ се доближава повече до естетиката на „Томи“ (1976) и дори „Ла Ла Ленд“ (2016).
Разчистихме ли средата от потенциалните хейтъри? Добре. Можем да продължим спокойно.
„Рокетмен“ е всичко онова, което филм за живота на Елтън Джон трябва да бъде – пъстър, шарен, театрален, мелодраматичен, campy, сюрреалистичен и много гей. И не ‘гей’ по онзи горчив начин, представен ни в „Бохемска Рапсодия“, където сексуалната ориентация на Фреди става една от основните причини за неговото личностно падение. Истински ‘гей’. Достатъчно ‘гей’. И ако се запитате какви са стандартите ми – щом млада хетеросексуална двойка, стояща пред мен в кино салона си закри очите по време на някои сцени, а друго момче направо си тръгна (вероятно е предполагало, че „Рокетмен“ е един от много супергерои на Марвел), това означава че филма е достатъчно ‘гей’.
Авторите на „Рокетмен“ не са посмели да цензурират каквото и да е. Получаваме страхотна доза приятелска романтика (сцената с песента „Your Song“ е един от най-красивите и интимни моменти, които съм виждал на голям екран), секс сцена (макар и не детайлна) и много от пищните и абсурдни костюми, превърнали се в запазена марка на Елтън. Играта на Тарън Еджъртън е пленителна, пеенето му също. Усилията, които той полага за да се превъплъти в ролята на музиканта несъмнено надминават тези на Рами Малек.
Историята на талантливия малък Реджи (истинското име на Джон), лишен от любовта на дистанцираните си родители и дирижиращ в детската си спалня въображаем оркестър, трогва зрителя с емоционалната си неподправеност и поставя основата на травматичните му изживявания години по-късно. Когато е на върха на кариерата си и пее пред пълни стадиони, Елтън продължава да се нуждае от любов и да търси начини да компенсира за липсата ѝ. Във филма тази любов е представена с красива метафора, намираща своето решение във въздействащата кулминация.
Приказните музикални сцени надминават всички очаквания. Моментът с левитиращата публика по време на „Crocodile Rock“ ще остане дълго време в съзнанието ми. Парчетата „Rocket Man“ и „Goodbye Yellow Brick Road“ също получават заслужено внимание, превръщайки се в кинематографично пиршество за почитателите на музиканта и доброто кино.
