PROUD.bg Review: Историческата антиутопия във „Фаворитката“

Всяка година през периода октомври-януари сме затрупвани от филми, създадени с единствената цел да печелят награди от най-важните кино церемонии – Златните Глобуси, Британските Филмови Награди, Оскарите и др., и междувременно да спомогнат за престижа на филмовите студия. Разбира се, сред тях много често ни попадат важни и качествени произведения на изкуството, но също така традицията повелява и задължителното присъствие на филми-клишета, които въпреки това винаги биват оценени.

На пръв поглед, “Фаворитката” е точно това – историческа драма с висококачествена продукция и скъпи декори и костюми. Готова формула за успех. При по-задълбочен поглед, започваме да забелязваме оригиналните и смели решения на гръцкия режисьор Йоргос Лантимос, който по принцип създава съвременни антиутопии. Може да се каже, че типичната му гледна точка е пренесена и във “Фаворитката”. Това е филм, в който няма положителни персонажи и всеки действа според собствените си егоистични желания.

 
L’N’Q: House & Disco
 

Сюжетът ни пренася в английския кралски дворец в началото на 18-ти век, където кралица Анна (Оливия Колман) е окупирала трона, докато страната воюва с Франция. Не научаваме повече за историческия контекст, тъй като цялата история е фокусирана между стените на двореца и човешките взаимотношения там. Става ясно, че Анна не е в състояние да управлява, заради лошото си здравословно състояние. Вместо това, тя прекарва дните си, оранизирайки състезания за омари (препратка към преден филм на Йоргос Лантимос?) и наблюдавайки зайците си. Истинското управление и важните решения са оставени в ръцете на Лейди Сара (изиграна от любимката на режисьора Рейчъл Вайс). Отношенията между двете, обаче, освен формални са и интимни, както разбираме в една от ключовите сцени във филма. Динамиката на филма се променя с пристигането на по-малката братовчедка на Лейди Сара – Ебигейл (Ема Стоун), която първоначално иска просто да бъде наета в двореца, като прислужница или камериерка, но впоследствие става ясна схемата ѝ за издигане в йерархията.

Несъмнено най-голямата сила на “Фаворитката” е играта на трите главни актриси. Оливия Колман влиза в най-главната роля на кралицата, чиито образ наподобява на пораснало дете. Тя е склонна към редовни гневни избухвания, няма никакви лични граници и следователно не уважава и чуждите граници. Рейчъл Вайс и Ема Стоун правят едни от най-добрите си роли досега на жени, които се състезават за симпатиите на кралица Анна. Единствените им цели, обаче, са манипулиране за лична изгода. Разбира се, съмнителна е и “любовта” на кралицата – тя по-скоро възприема двете момичета като временен щит срещу самотата, с която не може да се пребори, също като домашните ѝ любимци. Диалозите между героините са изпълнени с пасивна-агресия и умели закачки, които обаче често не достигат право в целта за всички зрители.

Впечатляваща е режисьорската работа и кинематографията на лентата. Някои от сцените са заснети през fisheye обектив, който извива кадрите, представяйки ни по-мащабен поглед над декорите. Несъмнено подобен метод на снимане не е типичен за исторически филми и придава определена екстравагантност и фантастичност на средата. Не на последно място, саундтракът на “Фаворитката” въздейства подобаващо. В един момент той ни потапя в красиви симфонии, а в други – изостря сетивата ни с напрягащ и експериментален музикален фон.

Като цяло, Йоргос Лантимос си е свършил работата за пореден път. “Фаворитката” е филма, който ще го направи мейнстрийм, за добро или зло. Контекстът на наградите го прави леко надценен, за сметка на други филми, но при всички условия той е оригинален прочит на един клиширан жанр.