PROUD.bgHistory e културната рубрика, в която всяка седмица ще потъваме в архивите и ще ви запознаваме с някои от най-важните личности и събития от световната гей история. Миналото познава много куиър личности, посветили живота си на литературата. Една от тях е Одри Лорд – активистка и поетеса със сериозен принос към културната история на няколко движения – лесбийското, феминисткото и това на чернокожите.
Лорд се ражда през студения февруари 1934 в Харлем – ерата на Голямата депресия. Майка ѝ е от Барбадос, а баща ѝ – от остров Кариаку. Тя е третото дете в семейството и е значително по-своенравна от сестрите си. Изпъква пред тях и със значително по-тъмната си кожа. Страстта на Одри по поезията пламва още на 12-годишна възраст, когато тя се докосва до творчеството на Една Сент-Винсънт Милей и Хелън Маргарет. Целта на живота ѝ се променя мигновено. Приемат я в Hunter High School – гимназия, в която е изключителна рядкост да попаднеш на чернокож човек по онова време. Започва да работи за училищния вестник и в него публикува първата си поема – „Пролет“. Годината е 1951.
Попадайки в компанията на други млади поетеси, Одри Лорд открива, че изпитва сексуално привличане към жени и се влюбва в някои от приятелките си. Връстничките ѝ са с ляво мислене и фокусират вниманието си върху плашещата расова дискриминация през периода. Тази идеология повлиява на мисленето ѝ, но по това време тя не успява да намери мястото си, тъй като хомофобията е масова дори сред левите. Одри завършва висшето си образование в колежа Hunter, след което си намира работа като библиотекарка.
Лорд не успява да се впише напълно в нито една общност, тъй като обединява в идентичността си няколко малцинствени черти. Стилът ѝ на обличане и носената с гордост афро коса допринасят за аутсайдерското ѝ излъчване. Макар и да се идентифицира като лесбийка, поетесата сключва междурасов брак с Едуин Ролинс през 1962, от който има две деца. Възходът на черното движение за граждански права през 60-те години, опълчило се на масовия расизъм и сегрегацията, дава вдъхновение за творчеството на Одри. Публикувана е и първата ѝ стихосбирка „Първите градове“, която се радва на позитивни реакции. Междувременно, извънбрачната ѝ връзка с мъдрата Франсес Клейтън слага окончателен край на брака на поетесата с Едуин.
През 70-те години, произведенията на Одри Лорд стават все по-политически и радикални, което я превръща в икона за феминистките. Особено популярна е стихосбирката „Магазин и музей в Ню Йорк“ (1974), в която тя изразява гнева си към социалните неравенства. В думите ѝ се открива критика към хомофобията във феминисткото движение и към интернализирания расизъм. В същия период, Лорд се разкрива и публично в поемата си „Любовна поема“. През свободното си време, поетесата изнася лекции пред разнообразни и смесени публики, разказвайки за взаимодействието между класовата, расовата и половата принадлежност и човешката история и култура. През трудните периоди от живота си, Одри пътува до Карибите и Западна Африка, където намира вдъхновение, изучавайки етническите си корени.
Одри Лорд и любимата ѝ Франсес КлейтънВключвайки се в „Националния марш за гей права“ във Вашингтон през 1979, тя заявява, че борбата срещу хомофобията е част от една по-голяма и обширна борба срещу дискриминацията към всеки ‘различен’. Одри Лорд преобръща дори борбата си с рак в активизъм, посвещавайки произведенията, които документират личните ѝ изживявания, на жените, имащи нужда от емоционална подкрепа. През 80-те години е издаден и автобиографичния сборник от есета „Zami“, който е последната важна творческа следа, която авторката оставя след себе си.
През 1985 година, Одри е диагностицирана за втори път с рак на черния дроб. Борбата ѝ този път продължава цели седем години, преди тя да умре през 1992, заобиколена от женската общност на остров Санта Круз.
Оставяме ви с поемата „Песен за оцеляването„, публикувана през 1978:
„За тези от нас, които живеем на брега,
Постоянно застанали на ръба на решението,
Съдбоносни и сами
За тези от нас, които не могат да си позволят
Мимолетни мечти за избор,
Които любят в коридорите на идване и връщане
В часовете преди изгревите
Като гледат в себе си и навън
Едновременно преди и след
Търсейки настояще, което да роди утре
Като хляб в устите на децата ни,
Така че техните мечти да не отразят
Смъртта на нашите
За тези от нас,
Които са белязани със страх
Като бледа линия в центъра на челата ни
Научени да се страхуват с майчиното мляко
Защото с това оръжие,
Тази илюзия, че сигурността е възможна,
Онези с тежките стъпки искаха да ни накарат да замлъкнем
А за всички нас,
Този миг и този триумф,
Не сме родени, за да оцелеем
И когато слънцето изгрява, се страхуваме,
че може да не се задържи
Когато слънцето залязва, се страхуваме,
Че може да не изгрее на сутринта
Когато стомасите ни са пълни се страхуваме
От лошо храносмилане
Когато стомасите не са празни се страхуваме,
Че няма да ядем отново
Когато обичаме, се страхуваме,
Че любовта ще изчезне
Когато сме сами, се страхуваме,
Че любовта никога няма да се върне
А когато говорим, се страхуваме,
Че думите ни няма да бъдат чути или добре приети
Но когато мълчим,
Пак ни е страх
Затова е по-добре да говорим
И да помним, че
Не сме родени, за да оцелеем!“
