Александър Миланов е здравен работник, който работи в Аджибадем Сити Клиник Токуда УМБАЛ и активно подкрепя дейностите по превенция и контрол на ХИВ като част от екипа на единствения здравен общностен център за сексуално здраве CheckPoint София. Един от отличените лица в инициативата „Хора с глас“ за 2023 година на фондация GLAS, който заради приноса си също към защитата на правата на децата, е и многократно номиниран за престижното отличие „Човек на годината“ на Българския хелзинкски комитет.
Александър, пак е време да поговорим за ХИВ. Мина февруари, месецът на любовта, в който държавата направи поредната антиспин кампания, но имаше ли смисъл от нея?
Не. (смее се). Тази кампания, която беше с очарователния Александър Сано, когото аз много харесвам, беше насочена към хората, които са в драстично по-малък риск от инфектиране с ХИВ – хетеросексуалните хора. Кампанията беше скучна, вяла, а посланията – клише. Вярно е, че за ХИВ няма възраст, етнос или сексуална ориентация, но държавата ни продължава да се срамува да признае с публичните си инициативи, че за ХИВ има огромен смисъл да се говори там, където той е най-често срещан – в гей общността и има смисъл такива инициативи да се правят и за тази общност, за да има повече ефект. За пореден път се прави опит да се направи нещо, от което не излиза нищо.
Какво знае обществото за ХИВ?
Вижте, нашето общество е в 21 век, но само на календар. Все още редовият българин се притеснява, че ще се инфектира от капака на тоалетната чиния, ползвана от ХИВ-позитивен човек, или от споделянето на общи прибори. Пренасянето на ХИВ от комарите продължава да води личната ми класация по митове за трансмисията на тази инфекция. Потресен съм от незнанието на лекари, хирурзи, стоматолози и изобщо медицински работници, които не са наясно, че рискът от инфектиране при експозиция на кръв или убождане е под половин процент. Но най-тъжното е, че 20 години се инвестираше в кампании и инициативи, като тази, която коментирахме, която не показа нито веднъж, че хората с ХИВ живеят дълго, нормално, здрави, не заразяват партньорите си, имат здрави деца, плащат си данъците и издържат тази икономика, само защото имат модерна, съвременна терапия, вече от 1 таблетка на ден. Уморихме се хората, които работим с живеещи с ХИВ да слушаме за приемане, предпазване и прочие, а не за това, че животът с ХИВ е възможен и може да е достоен, стига пациентите да си пият терапията и да се грижат за здравето си.
Казвате, че ХИВ вече не е смъртна присъда?
Нещо повече казвам – ХИВ няма да убие никого, ако той си приема терапията, живее си живота. По-страшно днес е да умреш от диабет, рак или сърдечен проблем. Ако някой стигне до там да умре днес от ХИВ инфекция, превърнала се в СПИН, е глупак и самоубиец. Ключът в загадката е прост – изследване редовно, при положителен резултат – терапия. Тя спира вируса да се възпроизвежда и да разбива имунитета и по този начин вирусът става неоткриваем, не може да се предаде на партньора при секс без презерватив и така се спира и пътя на ХИВ при рисков секс. Най-общо казано: терапията днес спасява живота както на живеещия с ХИВ, така и на неговите партньори и му дава шанса да има здрави деца, сигурни отношения в обич и грижа. Стигмата към ХИВ, незнанието, невежеството и селския ни манталитет са причината живеещите с ХИВ да са в изолация, не болестта им, за която има възможности за отличен контрол.
Добре, де, а защо тогава ХИВ не се лекува вече?
Питайте за това коварния ХИВ, който успява толкова години да се крие в различни депа в тялото на човека. Терапията при хората на лечение го „изчиства“ от кръвта и спермата и затова той не се предава при стандартен секс и при медицински манипулации (операции, стоматологични процедури). За съжаление, обаче, вирусът е коварен и „дреме“ в организма на пациентите и чака да дойде момента, в който да „избухне“. Това е моментът, в който живеещите с ХИВ спрат терапията си, тогава няма какво да го „притиска“ и да му пречи да се възпроизвежда. Затова този учен, който намери начин да „изкара“ ХИВ от депата, където се крие и да го елиминира, ще получи Нобелова награда и признанието на целия свят. До тогава живеещите с вируса трябва просто да пият по 1 таблетка на ден и да си живеят живота. В Европа даже нещо повече – вече таблетките са заменени от терапия под формата на инжекция, която се слага 1 път на два месеца и има същия поразителен ефект – да държи ХИВ смирен, подтиснат и смазан.
Означава ли това, Александър, че идва края на ХИВ пандемията?
Означава, че ХИВ е под контрол 40 години, след като се появи и обърка света. У нас не намаляват случаите на ХИВ, но това е защото държавата се провали по отношение на достъпа до изследване за вируса. Няма държавна политика за контрол на ХИВ, има палиативни действия, които не вършат никаква работа. Хиляди българи не знаят ХИВ статуса си и постъпват в болници в СПИН, откъдето, ако се сетят да им направят ХИВ тест, има шанс да излязат и да оцелеят. Приемането на хапчетата, дори във влошено здраве, може да доведе до пълен контрол и връщане в живота за пациентите в тежко положение. Бременните жени с ХИВ почти в някои напреднали етапи на бременността могат да започнат терапия против ХИВ, ако са носители, и да родят напълно здраво бебе. Пак казвам – контролираният ХИВ не убива и не заразява, но стигмата разбива животи“
Какво е отговорното поведение за ХИВ?
Грижа за себе си. Редовни изследвания и при положителен резултат – лечение веднага, без отлагане. Колкото по-рано, толкова по-добре. С ХИВ към момента се живее цял живот с хапче всеки ден. А ако нямате ХИВ, приемайте PrEP за предотвратяване на инфектирането. Това е едно хапче, което се приема по схема преди и след рисков секс, което пречи на вируса да се свърже със здравите клетки и така не е възможно инфектиране. В CheckPoint нашите инфекционисти предоставят консултации и рецепти за PrEP, хапчето може да се закупи и от някои аптеки. Имаме супер яки гинеколози, уролози, специалисти по сексуално здраве, които също са на пост, за да се погрижат за онези, които имат и други сексуалнотрансмисивни инфекции.
А какво да правим, ако познаваме човек с ХИВ?
Да го обичаме. ХИВ, както и всяка болест, не идват случайно. Има причина и за него. Но живеещите с ХИВ не са прокажени, не са заразни, нито са чудовища. Живеещите с ХИВ са готини пичове, яки колеги, не най-готините братя или сестри, секси партньорите ни, може да са кисели чиновници или сервитьорите ни. Това са хора, които си живеят живота като всички останали и могат да си позволят да са каквито искат, защото са живи, ще живеят дълго и не представляват никаква опасност за обществото. На нас проблемът не са ни хората с ХИВ, проблемите са ни в предразсъдъците и в страха. Но страх с деление и отричане не се бори. Ако познавате човек с ХИВ, обичайте го, излезте заедно, идете на парти, ако ви е секси, правете секс с него, ако и той иска. И си живейте живота. Мислете не за ХИВ, той си е отговорност на пациента, мислете отговорно за себе си, грижете се за себе си, изследвайте се. И се обичайте. Друго не остава.
Всъщност, трябва ли, ако имаме партньор с ХИВ, но не знаем, да питаме и той длъжен ли е да ни каже?
Никой на никого за нищо не е длъжен. Правото на пациента е да не споделя. Но е и задължение за него да си приема терапията и да е отговорен към партньора си, за да не му предаде вируса. А дали да питаме – лична преценка е на всеки. Смятам, че ХИВ е медицинска диагноза. Комуникацията, откритостта и общуването са друго нещо. И те често нямат общо с диагнозата. Те са въпрос на личностни разбирания, ценности и най-вече изградена връзка.
Защо работите и за тази кауза?
Вижте, аз работя в болница и всеки ден виждам как може да изглежда отиващата си надежда и страха, особено при пациентите с рак. Виждам депресията, виждам отчаянието при диабетиците и тези с влошено здраве от затлъстяване, виждам как се борят бебета за живота си в кувьозите или тези, които чакат преливане на кръв в хематологията поради злокачествено заболяване. И в същото време в работата ми в CheckPoint София виждам обратното – как надеждата не умира, как страха бързо изчезва, защото хората с ХИВ живеят дълго, не предават вируса и имат здрави деца, благодарение на съвременна терапия. Не лежат по болници, не се борят за живота си. Нищо повече от това. Вярвам, че именно грижата и подкрепата, дадени когато са нужни, могат да спасят живота на човек.
Благодаря Ви. Беше много ценно.
И аз Ви благодаря. Убеден съм, че така правим животът на някой, който ще прочете това интервю, по-спокоен, по-щастлив, а за друг това може да е огромна мотивация да се погрижи за себе си. За трети – да направи смела крачка. Защото животът обича смелите.
