PROUD.bg.bg публикува есетата на 10-имата финалисти в приключилия наскоро конкурс за сътрудници на онлайн списанието. Разработките са на тема “Историята на моето разкриване” (My Coming-out Story). В тях авторите разказват как са се справили или все още са в процес на справяне с един от преломните моменти в живота на всеки човек с неконвенционална сексуална ориентация – вътрешното приемане на своята хомосексуалност и последващото “излизане от килера” пред приятели, близки и роднини. Някои от есетата са подписани с истинските имена на авторите, а други – с псевдоним по изискване на самите участници, тъй като историята на личното им разкриване все още не е приключила. Днес ви представяме текста на skitalec (псевдоним). Основният му опит е в областта на социалните науки. Под истинското си име е публикувал академична и художествена литература. Под псевдоними е писал в различни онлайн зинове предимно ревюта за комикси, филми и концерти.
Когато бях в гимназията, се разкрих два пъти пред двама различни приятели – и двамата момчета. “Гей съм,” казах им, “харесвам момчета”. Единият каза ОК и просто продължихме да си пием бирите. С другия се сбихме и после известно време не си говорехме особено нормално.
Заради тези две случки почнах да умувам кога има смисъл да се разкриеш и пред кого, дали в цялото упражнение има смисъл въобще. В началото бях убеден, че смисълът е в това, че е важно да не се криеш. Важно е да можеш свободно да заявиш: “Аз съм гей.”
С годините обаче размислих и просто осъзнах, че има множество начини да живееш открито и свободно, без непременно да си се разкрил с апломб и в прав текст, било то пред родителите си или направо от подиум, както направи Елън Пейдж преди години например.
Постепенно се убедих, че цялата история с разкриването е като лиминален ритуал в една конкретна култура със своята митология. Част от гей културата такава, каквато я познаваме от филми, книги и хаштагове като #instagay.
Истината обаче е, че има нехетеро хора, на които тази култура им е толкова чужда, че дори самата дума “гей” понякога може да звучи странно, далечно и неприятно. Наум веднага идва една прекрасна сцена от Guapa на Салим Хаддад – главният герой е застанал пред огледалото и тихо, едва мърдайки устните си, произнася думите, с които знае, че може да бъде описана сексуалността му. Гей, куиър, лути (لوطي). И никоя от тях не пасва добре, защото всяка от тях означава много повече, отколкото “мъж, който се влюбва в мъже”.
Да вземем думата “гей” например. Тя не означава просто хомосексуален. Напротив, тя върви с цял пакет от други асоциации, които хората неизбежно имат. И казано честно, “гей” в момента е дума, свързана с една изключително западна култура, която всички ние сме склонни лесно да поемаме и копираме. Учим се да се държим като героите от Queer as Folk, учим се кое тяло е привлекателно, лайкваме инфантилни гей мемета тук и там. И постепенно свикваме кое е гей и кое не е.
Когато бях в десети клас, няколко гей познати, които уж бяха много толерантни и отворени, прекараха няколко часа от живота си, за да ми обясняват как не може да съм гей и сигурно съм се объркал нещо, защото “ти не се държиш като истински гей.” Казано честно, до ден днешен това е един от най-досадните разговори, които съм водил. И единствената причина за този разговор беше твърдението ми, че съм гей, че съм част от вас, другите гейове.
И тогава за пръв път осъзнах, че може би е хубаво да избягвам думата. Започнаха да ми стават любопитни перспективите на хората, които предпочитат всякакви заобиколни евфемизми – куиър, хомо, нехетеро, “от нашите”. Само и само да не бъдат вкарани в шаблон, който не искат.
Но проблемът в крайна сметка не е в съществуването на тази гей култура. Тя е чаровна и цветна по своему. Проблемът е, че ние дотолкова сме ѝ свикнали, че не можем дори да си представим нехетеро хора, които са щастливи, без да са се разкрили, които са открито хомосексуални, без да са произнасяли изречението “аз съм гей”.
В главите ни е останала единствена представа за това какво е да си гей. Тази категория наистина може да е полезна, когато говорим за извоюването на права или видимост. Но да знаеш какво е да си гей, означава, че имаш представа какво е да не си гей. Което изключва от полезрението ти едни други нехетеро хора, които остават невидими. Не за друго, а защото имат различен начин да са нехетеро.
Горният абзац е ехо от критиката на Джудит Бътлър към феминизма – създаването на категория “жени” наистина може да има конкретни употреби в политическите дискурси, но създава изкуствено хомогенизиран образ на това какво е да си жена. А както умело доказва Лейла Абу-Лугод в брилянтната си книга Do Muslim Women Need Saving, подобен унифициран образ лесно затвърждава стереотипи и укрепва съществуващи властови взаимоотношения – западната жена отнема от близкоизточната жена възможността за самоидентификация и самоинициатива.
Но нека се върнем на конретиката. Какво имам предвид, като казвам, че не съм се разкривал? Имам предвид, че не заявявам в прав текст, че съм нехетеро, освен ако не бъда попитан. А когато в разговор разказвам история от всекидневието си, не крия думи като “приятеля ми”. Просто ги изричам. Ако не сте пробвали, дайте шанс и на тази тактика – ще се учудите на колко хора всъщност въобще не им пука.
В крайна сметка целенасоченото разкриване не е част от моята култура. То е част от митология, в която не вярвам. И това всъщност е ужасно хубаво, защото има още редица начини да си нормален нехетеронормативен човек. Има хиляди такива начини и е хубаво да не ги свеждаме до един.
Защото, ако под знамето на дъгата няма отвореност и уважение към различните, къде по дяволите би имало?
Автор: skitalec
