3 неща, които хетеро хората (обикновено) не разбират в „Call Me By Your Name“

Предупреждение за спойлери! Ако не сте гледали филма, този текст едва ли ще ви е интересен или полезен. И освен това… какво по дяволите чакате?

Първият път, в който гледах „Call Me By Your Name“ (преведен несполучливо на български като „Призови мe с твоето име“), беше в Дома на киното. Това беше и първата прожекция в България – на пълна зала, с разнообразна публика. Като фен на книгата, отидох да го гледам с притеснение (да не би да са оплескали историята) и с голямо вълнение. Уви, точно зад мен беше седнала една разнополова двойка, която се чувстваше длъжна да коментира всяка втора сцена. И макар коментарите им да не бяха задължително негативни, част от тях ми подсказаха, че има неща, които просто не разбират. След това гледах и/или коментирах филма с други хетеросексуални хора и си дадох сметка, че една част от тях нямат опитността и инструментите, с които да осъзнаят всички елементи на историята с цялата палитра нюанси, която тя предлага. Те, разбира се, не са виновни за това. Надявам се с този списък да запълним тази липса.

 
L’N’Q: House & Disco
 

Филмът „се точи“

Наистина, „Call Me By Your Name“ е сравнително дълъг филм, надхвърлящ стандартната формула от 90 минути. Нещо повече – в голяма част от времето нищо особено не се случва откъм действие, дори не се говори кой знае колко. В главите на героите обаче се случва много, стига да си подготвен да си го представиш.

Ще тривиализирам малко. В хетеронормативна среда двама герои – мъж и жена – попадат заедно в едно време и пространство. Единият споделя за привличането си на другия, което не задължително е лесно, защото изисква смелост и готовност да бъдеш отхвърлен. Но в крайна сметка това е най-лошото, което може да ти се случи – да бъдеш отхвърлен. При двама герои от един и същ пол обаче рисковете са много по-големи – да споделя, че ме привличаш изисква да се разкрия пред теб като гей или бисексуален, да се окажа в особено уязвима ситуация. Тоест, освен риска да бъда отхвърлен, поемам риска да бъда завинаги в подвластна позиция, в която отсрещният знае нещо за мен, което би могло да ми навреди. Рискувам да бъде отхвърлен не само като партньор, но и като човек. Затова пътят на Елио и Оливър един към друг е толкова дълъг. До голяма степен и затова е толкова вълнуващо, когато най-сетне стигат един до друг. Всяка сцена от първата половина на филма, в която уж нищо не се случва, е крачка по този път – в погледите, репликите, уж незначителните жестове, дори пейзажите. Те са изпълнени с копнеж, вълнение, страх и постоянно задаване на въпроси: Какво по дяволите правя? Правилното нещо ли е? Прекалих ли? Разбра ли? И цялото това пътуване е брилянтно вплетено във филма през историята за рицаря и принцесата с дилемата: „Да говоря ли, или да умра?“.

Връзката с Марция

Много хора са объркани от флиртуването на Оливър с Киара и още повече от връзката на Елио с Марция. Една близка позната, с която веднъж заедно гледахме филма, заключи, че Елио първо е пробвал с жена и с мъж, за да разбере кое ще му хареса повече. Това, разбира се, не е вярно. В сюжета има само една любовна история и тя е между Елио и Оливър. Това е особено еднозначно в книгата, писана от гледната точка на Елио, но е ясно показано и във филма: през симпатично абсурдния електронен часовник на Елио. Целият ден, голяма част от който Елио прекарва с Марция, е построен около непрестанното проверяване колко е часът, съответно колко часа остават до полунощ и срещата на Елио и Оливър. (Камерата се спира на часовника дори по време на секс сцената между Елио и Марция). И да, начинът, по който Елио постъпва с Марция, е особено несправедлив. Много гей мъже впрочем носят нелеката торба с истории как са наранили жени някъде по пътя – дали защото са решили, че „ще влязат в правия път“ (което е обречена задача), дали защото са били опиянени от момента, дали защото просто са решили да експериментират. Впрочем, добре е да се отбележи, че обикновено е лесно за гей мъж да получи ерекция, докато разменя ласки с жена, изобщо сексът между гей мъж и жена не е невъзможна задача. Това обаче не означава, че има истинско привличане. Тъй или иначе, от филма не става напълно ясно дали Елио е гей, или бисексуален (авторът на романа Андре Асиман има афенитет към герои с „флуидна сексуалност“, както определя и себе си). Но това не е и важно. Отношенията на Елио с Марция са единствено част от пътя към истинската история – тази с Оливър.

Отдръпването на Елио

Съмва се след първата нощ, която Елио и Оливър прекарват заедно. Елио е дистанциран – ясно показано във филма от поведението му и от загриженото изражение на Оливър. Момчето от двойката на задния ред в Дома на киното се чуди: „Е за какво се сърди ся?“.

И наистина, как би могъл да знае какво е усещането да се отдадеш на желание, което е толкова стигматизирано? Дори за хора, отраснали в прогресивна среда и широкоскроени родители (какъвто е случаят с Елио), чувството на обърканост и вина от това, че си направил нещо „нередно“, може да бъде особено болезнено и да намери най-различни проявления. Това е от невидимите бичове, които хетеронормативното общество стоварва върху нехетеросексуалните хора. Социализирани да мислим, че интимност и секс може да съществува само между мъж и жена, сме изправени пред огромното предизвикателство да се примирим с друга своя природа. (Несръчността, с която Елио и Оливър скъсяват физическата дистанция помежду си в тази първа нощ е особено показателна в това отношение – дори те са плахи в опълчването срещу дълбоко вкоренени културни правила за интимност). Първите пъти, в които някой прави секс с човек от същия пол, надхвърлят самият сексуален акт и представляват бунт срещу обществото такова, каквото ни е оставено. Заради куража, който този бунт изисква, много нехеторсексуални хора така и няма да се осмелят на тази крачка. А тези, които ще се осмелят, не винаги ще са готови за този бунт… но е възможно да го разберат на следващата сутрин.

Или казано накратко, Елио е дистанциран, защото се чувства объркан и виновен, ако щете – съгрешил. Той впрочем се справя с това си състояние доста бързо, още на същия ден. За много други това отнема далеч повече време, а някои така и няма да се примирят напълно и ще изолират тази част от себе си от останалия си живот.

Историите ни

Една история е движена от мотивацията на героите им, от техния вътрешен свят. Това е особено вярно за Call me by your name, която е една от малкото големи продукции, които оставят историята да се движи от вътрешния свят на нехетеросексуални протагонисти. Това е красотата на филма, но и неговото предизвикателство за хора, които не са подготвени да разберат вътрешния свят на героите му. На всички хетеросексуални, които изпитват затруднения да си обяснят нещо в тази или други истории на ЛГБТИ хора, мога да препоръчам да говорят за тях със свои приятели от общността. Защото историите ни са от значение.

А ако не знаете дали имате такива приятели, добър момент е да се запитате защо.

Автор: Владислав Петков