PROUD to present: Димитър Минков

В стремежа си да хвърлим светлина върху предизвикателствата и успехите, PROUDпредставя поредица от интервюта с интересни ЛГБТИ+ личности. От активисти до артисти, от политици до спортисти, хора, допринесли по един или друг начин за видимостта на ЛГБТИ+ общността в България. В поредицата PROUD to Present насочваме вниманието си към някои от най-завладяващите им истории.

Казвам се Димитър Минков, на 18 години съм и съм роден и израснал в град Добрич, но вече втора година живея в САЩ.

 
Банер Кабинет Дъга – 728×90
 

Сценичните изкуства са нещо, което открих, когато бях доста малък. Бях на около 7 години, когато любовта ми за тях се запали, тогава започнах да свиря на пиано. В семейството ми има доста хора, които обичат музиката, но нито един от тях не е професионален артист, така че пианото и музиката бяха нещо, което открих и започнах да изучавам от свой собствен интерес.

Докато растях, ходих на уроци по пиано и се явявах на концерти и състезания: това беше първата ми среща със сцената. Помня, че като по-малък излизането на сцена беше нещо доста вълнуващо, но ми носеше и доста страх и притеснение. По някаква причина продължих да излизам на сцена: самото чувство беше много странно, но се радвам, че продължих, защото пианото ме подготви за следващата ми голяма любов – танцът и театърът.

Започнах да ходя на танци и да участвам в местния детски музикален театър на около 11 годишна възраст. До този момент бях развил стабилна музикална основа, но музикалният театър и конкретно танците ми помогнаха да преоткрия музиката и любовта ми за нея по съвсем различен начин.

През тийнейджърските ми години в Добрич участвах в постановки в различни жанрове: танцови, драматични и мюзикъли и всяка от тях ми носеше различно усещане и удовлетворение от сценичната изява. Това бяха и годините, в които започнах да обмислям сценичните изкуства като професия, но тази мисъл постоянно се бореше с другите неща, от които се интересувах и не исках да загърбвам: точните науки, езиците и други неща, с които се изявявах в училище, и за които имах потенциал.

Преди две години кандидатствах за стипендия за едногодишно обучение в САЩ. Прогрмата, ASSIST Scholars, осигурява стипендии за 11-класници, които желаят да учат в частно училище в Америка. На мен ми беше мечта да уча в Америка на даден етап от живота си, но и в най-смелите си мечти не бях очаквал това приключение да започне още в 11 клас. Когато през февруари 2022 разбрах, че съм спечелил пълна стипендия и съм един от 6-те одобрени български ученици, не можех да повярвам.

ASSIST избират училището, в което да те изпратят, на база интересите ти и личността ти и така аз се озовах в едно малко, еко-съобразно, арт училище в щата Вермонт. The Putney School е гимназия с изключително разнообразна и либерална академична програма, където учениците имаме възможност да избираме между предмети като грънчарство, молекулярна биология, модерен танц, джаз музика, висша математика и т.н. Когато започнах да уча тук, се почувствах като студент в университет, който сам избира в каква насока иска да се развива и да задълбава. Няма да е изненада за никого като кажа, че повечето предмети, който записах бяха балет, джаз, музикален театър, актьорско майсторство (и физика).

Първата ми година мина страхотно, но също така беше и голямо предизвикателство. В 11 клас наистина започнах да усещам какво е да живееш самостоятелно, на общежитие, на другия край на света. Станах още по-отговорен и самостоятелен, а тези качества са полезни навсякъде.

Попаднах на страхотни преподаватели. Учителката ми по танци, която е танцувала с едни от най-известните танцови компании в Ню Йорк, ми стана като втора майка и ме въвлече по-сериозно в различните танцови направления. През ваканциите отсядах при приятели от училище и посетих големите градове около мен: Ню Йорк, Бостън, Монреал и докато пътувах се възползвах от нещата, които тези градове предлагат.

В Бостън посетих един от мечтаните ми университети, The Boston Conservatory at Berklee, където се запознах с някои от преподавателите в танцовия факултет и имах възможност да се срещна с директорът по прием в консерваторията. През пролетта започнах да преговарям с обменната програма, за да остана в Америка в 12 клас.

Както споменах, програмата е само за 1 година (в 11 клас) и едно от правилата е, че трябва да се върнеш в 12 клас и да завършиш гимназия в родната си страна. Но аз, както и преподавателите ми в Америка, много държахме да намерим начин да остана. От училище дори ми предложиха почти пълна стипендия за втора година! През май месец от програмата най-накрая се съгласиха и ми позволиха да остана и да завърша в Америка, което беше голямо изключение. Още преди да потвърдят, че мога да остана в Америка започнах да се интересувам от различни танцови програми в Америка за лятото.

Учителката ми предложи да се пусна за прослушване за Earl Mosley’s Institute of the Arts и през май разбрах, че съм одобрен с частична стипендия. Прекарах юли месец на това танцово обучение в Long Island, където имах възможността да работя с едни от най-успешните компании и изпълнители в сферата на танците: танцьори от Alvin Ailey Company, Martha Graham Company, Gibney Dance, The Juilliard School и т.н. След обучението, част от танцьорите, в това число и аз, бяхме поканени да танцуваме за церемонията на наградите Bessie (награди в сферата на танца) на една от най-известните сцени в Ню Йорк, Lincoln Center’s Damrosch Park. Това беше едно от най-силните преживявания в живота ми и възможност, за която ще съм вечно благодарен на Earl Mosley’s Institute of the Arts и самият г-н Моузли.  

Участието ми в Sofia Pride 2023 беше едно от най-вълнуващите изпълнения, които някога съм преживявал. Човекът, който ме покани да бъда част от танцьорите в концерта е Коста Каракашян. С него се запознахме онлайн, през общ приятел, докато бях в САЩ. Аз лично знам за него от доста преди да се запознаем и винаги съм бил фен на проектите му и на него самия като артист и човек. Деня, в който се върнах от САЩ, в началото на юни, той ми предложи да се присъединя към танцьорите от Studio Karakashyan, които са получили покана от организаторите на Sofia Pride.

Трябваше да танцуваме за двама доста известни изпълнители, които отпаднаха от програмата в последната секунда и се наложи да бъдем гъвкави. Когато Коста ми писа, аз естествено нямаше как да откажа. Не просто защото обичам да съм на сцена и да танцувам, но защото смятам, че Sofia Pride е една от най-силните каузи в България и едно от малкото събития, което обединява хората около една неоспорима ценност: любовта. Хората пяха, танцуваха и празнуваха, въпреки поройния дъжд, въпреки анти-протестите и омразата, които се случваха на съседната улица. Не съм преживявал подобно събитие досега.

Както споменах, предстои ми да започна 12-ти клас в САЩ. Миналият месец минах през танцовата програма, за която споменах по-рано и сега започвам наистина усилено да се готвя за кандидатстване в университети и прослушвания за академии и колежи, които имат силни факултети по сценични изкуства. Подготвям танцов, музикален и драматичен репертоар и нямам търпение да започна да работя по тях с учителите.

Тук е моментът да спомена, че за разлика от миналата година, тази година не съм обвързан с програма, което означава,че вече нямам спонсор, който да покрие самолетните билети, пари за лични разходи и т.н. Училището ми осигури доста солидна стипендия, която покрива таксата за обучение, но 12-ти клас със сигурност ще бъде финансово предизвикателство.

Семейството ми реално не може да покрие разходите за тази учебна година, и по тази причина през пролетта създадох дарителски фонд, чрез който да събера ориентировъчната сума, която ми трябва за следващата година. Всяко дарение и repost означава много за мен и ми се иска да мога лично да благодаря на всеки един, който се е отзовал до сега. Отделно от това, август месец започнах работа в училище, за да мога да изкарам допълнително пари и да помогна на нашите, така че вярвам, стъпка по стъпка ще се справя!