В серия от портрети People of Sofia & GLAS Foundation разкриват как се справят с изолацията ЛГБТИ хората в България, които са сред най-честите обекти на предразсъдъци, стигма и език на омраза. Втората история е на Ивайло и майка му Доби.
Кога реши да говориш откровено с майка ти?
Ивайло: Беше след една бригада в Щатите, тогава вече бях на 22 години. Късно осъзнаване, за мен лично. Тогава си направих равносметка, че винаги го е имало, но просто никога не съм се замислял върху сексуалността си.
Този процес на “откриване” и пред мен самия тръгна от проблем с майка ми: аз всъщност имах вече приятел (първият ми) още преди да замина, но който бях представил само като “близки приятели”. Докато поддържахме връзката дистанционно през океана, се анализирах, защото и за мен ситуацията беше прясна. И намерих отговора на въпроса “Кой съм аз?”, който дотогава не си бях задавал. Успоредно с това, майка ми разбра за нас, от което не беше много щастлива.
Защо не си харесвала приятеля му?
Доби: Не бях готова за такова нещо. Още повече, че не предполагах за истинските им отношения. Преди това имаше едно момиче, купуваха се букети, подаръци и си мислех, че всичко е ОК. В един момент започнах да се замислям и като разбрах, постъпих като всеки родител, който си мисли, че всичко може да поправи и да вкара ситуацията обратно в релси.
Ивайло: Между другото, ние този разговор не сме го водили никога един пред друг. Сега говорим пред вас за първи път. Правим го единствено, защото в много семейства има подобни ситуации. Това, което споделяме като опит и преживяване би било полезно на други родители също, които не си дават сметка, че ще се дистанцират от децата си трайно, отколкото да останат заедно, опитвайки се да ги променят.
Какво си предприела?
Доби: Като всяка майка, която си представя нормален житейски път за децата си, отидох при родителите на момчето да говоря с тях. Родителите му, също като мен, нямаха представа за случващото се между тях. Те бяха шокирани. Аз още в по-голям шок. Какво преживях в душата си само аз си знам. После се разболях даже. Момчето също присъстваше. Беше ужасно притеснен, естествено.
Ти си ги разкрила пред родителите му, така ли?
Доби: Да. Сега не бих отишла, но в онези години ми се бяха случили ред неприятни неща. В рамките на 4 години починаха най-близките ми: брат ми, бащата на Ивайло, после и баща ми. Майка ми също си беше заминала преди това. Аз останах съвсем сама с две деца. Това ми дойде като гръм от ясно небе и някак избухнах. Вярвайте ми, не ми беше лесно да отида, даже взех и брат му на Ивайло за подкрепа.
Давала ли си си сметка, че ти си предрешила неговия избор дали да им каже или не? Това е много интимен момент за един хомосексуален.
Доби: Не, не съм си давала сметка. Абсолютно съм съгласна сега, но тогава реших, че по този начин ще спася и двамата. Момчетата са залитнали в неправилна посока и трябва да “отворя” очите на тези родители. И това беше. Цялата история беше до там за мен.
Какво каза момчето на тази среща?
Доби: Нищо, мълча, беше ужасно неловко за него и семейството му, не бяха подготвени за такова нещо.
Ивайло, ти знаеше ли тогава за това?
Ивайло: Тази случка има предистория. С това момче имахме много силна връзка преди да замина. Това е нещо, което никога не съм споделял и майка ми не го е знаела досега. Много красиви отношения имахме: пишехме си абсолютно всеки ден стихове, съчинени от нас самите, в дните, в които не се виждахме (първо аз, после и той започна, което ме впечатли много). Много романтични. Такъв красив старт пожелавам на всеки човек да изпита.
Докато бях в Щатите, продължихме интензивно да си пращаме всеки ден смс-си, понякога стигаха и до 60 на ден. Имайте в предвид, че говорим за времето, когато нямаше Viber, WhatsApp и телефоните не поддържаха мобилен интернет. В един ден съобщенията спряха от раз. Разтревожих се, че нещо е станало. Свързах се с него, той нищо не ми каза, но вече не искаше и да говорим изобщо.
Хубаво е да уточня, че с майка ми също имам много силна връзка, чувахме се с нея редовно, но и тя нищо не ми каза. После, когато разбрах за тази случка побеснях. Усетих го като нож в гърба от най-близките. Като предателство, че е предприела мерки, без да го обсъди с мен преди това. Проблемът беше между мен и нея, а нея и момчето и смятам, че беше редно да се обърне първо към мен.
Аз разбирах защо го е направила, но не можех да го приема. И онзи ден прекъснах всякакъв контакт с нея за десет дена, което е нетипично за нас. Успоредно момчето прекъсна връзката си с мен. Каза ми, че повече не иска да се чуваме, че трябва да прекратим отношенията си и че не иска това да се повтори. Между другото, по много дискретен начин ми каза за тяхната среща и сега осъзнавам колко деликатен е бил заради майка ми.
След като Ивайло прекъсна контакт с теб започна ли да осъзнаваш, че си направила грешка?
Доби: Не, трябваше да мине много време, за да успея да преодолея всичко това. Сега вече знам, че е грешка, че не е трябвало да ходя. Поузряла съм и съм приела много от нещата.
Ивайло: Нещо много важно искам да вметна. Нашата история е нормална ситуация от живота, за която не се говори до ден днешен тук. Докато в чужбина тези отношения се говорят открито в семействата, то тук всичко е предимно тайна. Принципът е ОК съм, ако е в чуждото семейство, но да не е в моето. Това подтиска и родителите, и децата и отношенията с времето между тях се дистанцират, а не бива.
И за да продължим историята, когато се върнах, вече бях осмислил дълбоко ориентацията си. Както и осъзнах, че за много хора е било видно преди мен самия – в училище, в гимназията, после и в университета. Всички са го виждали в мен, само аз не съм го осъзнавал. Тогава имах разговор с майка ми и брат ми, на който официално им казах истината и какъв избор съм направил за себе си в живота.
Доби: През цялото време търсех обяснение за себе си защо така се случи. Защо той е такъв. Обяснение, което не можех да намеря. Имах моя близка, много интелигентна жена, биолог, на която споделях всичко. Споделих й и за това.
Не си питала за хапчета да го лекуваш (питаме на шега)?
Доби: Не, не (смее се). Питах я възможно ли е да има някаква промяна след време обратно. От лигавщина ли е, каприз ли е и ще се преодолее си това с времето? Мислех си, че примерно, не са удовлетворени от едната страна и отиват при другата. Започнахме да си говорим обстойно с нея: много разговори, обясняваше ми неща, които не знаех. Беше много широко скроен човек. Тя беше човекът, които ми помогна в това отношение да не търся вината в себе си като и да не се обвинявам, и в детето си. На нея дължа всичко.
Ивайло: Тук пак искам да добавя. Изключително важно е да се спомене, че процесът на осъзнаване в едно дете също е много труден и депресиращ. Защото когато детето осъзнае, че има такива пориви е много трудно да ги пребори с лишената от житейски опит психика. “Защо така се случва?”, “Защо на мен се случва?” “Дали съм нормален или не?”. Все въпроси, на които обществото му отговаря, че не трябва да е така. Има хора, които се насилват да не бъдат такива под натиска на обществото. А това означава един нещастен човек за цял живот, който не може да бъде себе си.
И да продължим.
Ивайло: Тогава взех решение, че ако имам връзка, няма да я споделям с майка ми, в името на нашите здрави семейни отношения. При нея болката се проявяваше много остро все още. Всеки път когато ме виждаше в служебната кола с някакъв мъж, а тогава работата ми беше такава, че често возех колеги из София, започваше да ми звънни и да ме разпитва яростно.
И осъзнах, че за да избегна стреса за нея, ще прикривам личния си живот. Ще живея инкогнито, за да не й причинявам тази болезненост. Защото едно е да предполагаш, друго е да знаеш на 100 процента.
Две години по-късно заминах за Лондон с приятеля ми. Имахме тайна връзка от нея още в България. Тя знаеше, че заминавам сам, че ще съм на общежитие, докато ние си наехме квартира.
Тежеше ли ти това?
Ивайло: Не. Аз съм получил много тежки и ценни уроци в живота. Един от тях е, че човек може да те чуе и разбере, само когато е готов. Щях да крия от нея, докогато тя поиска да чуе, да ме разбере.
По това време, успоредно те още са водили разговори с нейната приятелка и това явно е давало резултати. Беше намерила снимки с приятеля ми в семейния компютър, в който доста трябва да се поразровиш, за да намериш. Видимо поулегнала ми каза само: “Намерих едни снимки, защо не ми каза, че не си сам?” И, разбрах, че вече има възможност за диалог за това с нея. После я поканих да дойде на гости, нещата започнаха да се нормализират.
Тогава ли се успокои за сина си, когато отиде в дома им?
Доби: Да. Когато станах свидетел на техния съвместен живот. Когато видях, че човекът до него му е подкрепа, такава, каквато в много други семейства, които се водят нормални, могат да си мечтаят. И какъв баланс и синхрон има между тях.
И между другото, сега харесвам повече приятеля му от него (смее се). Вече не виждам тази ‘ненормалност” в тях, за което мислех преди. За това ми помогна и опитът, че пътувахме заедно тримата по света и никъде не срещнах реакция от останалите, освен че ги приемат нормално.
Какво не трябва да правят родителите в такива ситуации?
Ивайло: Не трябва да прехвърлят очакванията си върху децата си. И когато не се изпълнят, както си ги представят, да осъзнаят, че проблемът не е в децата им, а в собственото им его и лични мечти. Защото децата си имат собствени мечти и представа за това, какво ги прави щастливи.
Доби: Лесно е да отдалечиш децата от себе си, но нали най-важното е да са близо до нас, като родители да ги разбираме и подкрепяме. Нали искаме да са щастливи? Трябва да ги пуснем по техния си път да го намерят. Ние само можем да им бъде упора по пътя.
Ето нещо ценно по време на изолация – проведохте този разговор между вас.
Доби: Да. Надявам се нашата лична история да помогне на много други хора в подобни ситуации.