PROUD.bg.bg публикува есетата на 10-имата финалисти в приключилия наскоро конкурс за сътрудници на онлайн списанието. Разработките са на тема “Историята на моето разкриване” (My Coming-out Story). В тях авторите разказват как са се справили или все още са в процес на справяне с един от преломните моменти в живота на всеки човек с неконвенционална сексуална ориентация – вътрешното приемане на своята хомосексуалност и последващото “излизане от килера” пред приятели, близки и роднини. Някои от есетата са подписани с истинските имена на авторите, а други – с псевдоним по изискване на самите участници, тъй като историята на личното им разкриване все още не е приключила. Днес ви представяме текста на Тиан (псевдоним). Той се самоопределя като средностатистически обикновен човек, който смята, че не му личи, че е гей. В свободното си време се занимава с писане, като често работата му е била свързана с такава дейност. Роден е в София преди 30 години и е зодия Телец. От 6 месеца е щастливо влюбен в своята половинка.
Историята на моето разкриване не e като в приказките от „Хиляда и една нощ“. Волно спестих голяма част от пикантните подробности и неволно съм пренебрегнал неприятни моменти от преживяванията ми, докато осъзнавам и разкривам себе си. Предполагам, че повечето от читателите ще се надяват да попаднат на секси разказ със силно описателен розов край с „хепи енд“, като при масажите за разкрепостени… Или брутална история за това как някои от чичовците в родата ми е „разказал играта“. Или до какво води една непланирана разходка в тъмните пътеки на планината и неочакваната среща с горския. Но не…
Моята история не са мемоарите на някоя софийска гейша или интимна изповед за „освобождаване“. Изповедта ми ще бъде за хората, които пазят дълбоко своята същност и се борят все още да я обърнат, да бъдат такива, каквито се иска от тях, без да могат да бъдат себе си. Не става хора, откажете се!
Никога не съм искал да бъда пътеводител на „моите“ хора в света на незапознатите. Използвам случая да се изповядам тактично и неформално, без да затормозявам някой близък с неволите си, без да наказвам някое несериозно „мъжествено“ гадже за постъпките му, а по възможност да дам кураж на други като мен да намерят себе си, без това да обърква животите им до неузнаваемост.
За да мога да опиша пътя до моето разкриване, може би трябва да започна с обяснение на това какъв тип човек съм аз. И ако някой се припознае в моята характеристика и намери допирни точки за себе си, може би идеята ще има завършен смисъл в цялата тази история със споделянето на голямото разкриване, което на мен по-скоро ми звучи като „раждане“. За по-лесно ще назовавам себе си Тиан. Аз съм типичен 30-годишен софиянец, който възприема себе си за нормален човек с нормално разбрана сексуалност, но в крива действителност. Не използвам често определения от типа на „гей“, „педераст“ или пък „обратен“ – не харесвам това още от малък. Първият спомен, в който усещах сексуалното си привличане, беше още когато бях на три години. Сега като се върна назад във времето, си спомням, че още тогава интересно ми бе мъжкото тяло, заглеждах издутината на банските на чичковците на плажа и знаех, че жените са нещо, което се грижи за нас, но не е предмет на моето първосексуално хищническо преследване.
Жената си беше като порцеланов предмет – красива, чуплива и майка. Нещо, в което не се вторачвах да оприличавам себе си, защото наясно бях, че съм момче, като всички останали. Тогава сякаш мераците ми нямаха особено значение, дори за самия мен, но и късно си дадох „цветето“ на градинаря – бях на 24. Като дете приемах всички за равни – и мъжете, и жените – и изобщо не мислех сексуално. Смятах, че мислите и подбудите ми ги има всяко едно момче, че това не е нещо ненормално или грешно. На моменти дори си спомням, че показвах тази си толерантност, без това да ми прави впечатление. Като пример за това ще дам друг спомен от детската градина, когато трябваше да казваме на госпожата желанията за подаръци от Дядо Коледа. След всички момчешки поръчки за големи мотори, коли и камиони от другите деца, моята молба беше да си имам „Мъж Барби“. Когато госпожата ме попита с почуда защо искам точно „Мъж Барби“ за подарък, а не кукла, от неудобство казах, „че искам, за да мога да го бръсна“.
Още тогава „Барбитата“ и всички момичешки играчки също ми харесваха, но никога не съм изпадал в размисли защо искам да возя куклите на сестра ми в тъпия влак, който в крайна сметка ми подари тогавашния Дядо Коледа. Впоследствие разбрах, че това с каква играчка си играеш не е показател за това какъв си в леглото и вкъщи. Както в днешно време и в „нашите“ среди, това дали си „пасивен“ или „активен“ не мисля, че те прави по-малко гей от половинката ти.
Впоследствие прикривах сексуалните си нагони. Спомням си, че явно осъзнавах, че харесвам мъже, без социалната среда или близките ми да ми показват, че това е нормално или не. Всъщност точно обратното. Израствал съм в обикновена семейна среда, в която всичко си е в рамките на нормалното за средностатистическия човек – майка, баща, сестра и приятели, които на шега се обиждат с „ей, педераст смачкан“. Такъв се опитвах да бъда и аз – обикновено момче. Слагах си чорапите на масата, ако трябва, гледах как хващам вилицата или как държа чашата, за да изглежда мъжкарско и това да не бъде повод за коментари от околните. Не помня дали ми тежеше. По време на ученическите години е нормално децата да се обиждат и наругават със всякакви епитети, имало е и върху мен, като никога не съм показвал, че един такъв прякор ме наранява персонално или означава някаква тежка присъда. Това за мен е най-тежкото време, в което човек трябва достойно да удържи себе си въпреки силните ветрове, които го блъскат. Останалото е по-лесно.
Моето разкриване първо се случи пред най-близките ми – родителите ми. Аз така и исках да бъде. Още живеех с тях. Бях на 24 години, имах си гадже мъж от почти една година и възможностите за оправдания къде съм, като отсъствам толкова често от вкъщи, бяха стигнали момент, в който не можех да лъжа повече. Всъщност причината, за да им кажа това, не бе гаджето, което настояваше да бъда себе си пред хората, не бе желанието ми да съм „модерен“ или известен в „гей“ съсловието, а лъжата. ТЯ, която използвах винаги като мое персонифицирано отражение в огледалото, като маска за праведност и смирение. Успокоявах се, че като изглеждам примерен, няма да будя съмнение в близките ми, че съм от „ония изроди“, дето тайно се обарват с други изрусени мъже. Може би и до днес, като кажа вече спокойно вкъщи, че отивам при половинката си, майка ми продължава да си представя отношенията между мъже като мръсни и долнопробни мъжки ласки. Има неща, които няма как да се променят изначално, но поне се почва от някъде и важното е да се върви към по-добро. Но се връщам към историята…
Вечер е, аз съм засипал отново дома си с лъжата как съм прекарал приятно време с приятели и се давя от думите, с които залъгвам най-близките си хора. Тези, които ме отглеждат и се грижат за мен. Тези, които винаги остават, дори и да си е тръгнала поредната потенциална половинка. Бях обмислял ситуацията от всички страни. Всичко очаквах да е за „моя сметка“. Умирах от страх от неясното и сърцето ми биеше в ушите, сякаш правя нещо противозаконно и престъпно. Започнах да пелтеча, преглъщах като преди да те застрелят, ревеше ми душата, защото и мъжете също плачат.
Знаех, че някого ще го заболи, и щях да направя каквото и да е, за да е необратимо и по-малко болезнено. Страхувах се, че на някой от близките ми ще му стане лошо, че няма да ме разберат, че ще се отрекат от мен, че няма да мога да ги обичам и да са около мен, че ще загубя всичко, защото искам да съм АЗ. Още притрепервам като се сетя, защото не съм екстремен човек. Това ми действие бе осъзнато и планирано няколко години наред и не очаквах да е точно тази вечер. Но тогава рискувах. Поех дъх и казах пряко на майка ми: „Мамо, знаеш, че много ви обичам и винаги съм правил нещата така, че да сте щастливи. Но има нещо, което трябва да ти кажа, защото ще ми се пръсне душата. Имам отношения с някого от година. Ти ще си напаснеш нещата, защото не мога да го изрека. Казва се Сашо…“.
Когато истински обичаш някого, ти си склонен да простиш, да направиш неща, които не си планирал, или да преглътнеш неочакваното. Така мисля, че направих и аз. Не съжалявам и до днес. Майка ми трудно прие истината за мен. Разбира се, тя бе човекът, който каза на всички останали в семейството, защото „така щяло да бъде по-лесно“. Цената, която трябваше аз да платя обаче, бе да „проверим“ доколко наистина съм гей човек. Приех заради тях и тяхното неразположение. Родителите ми бавно и плавно приемаха моята действителност, въпреки че убежденията им за темата бяха, че това е като диагноза, като „болест“, която би могла да се изкорени. Тръгнахме по лекари, сексолози, терапевти и психолози. Винаги бях сам с професионалистите, сякаш имах заразна болест, а те обезопасено ме чакаха след всяка лечебна среща. Въпреки провокациите на тези медици, установих ясно за себе си, че съм такъв тип човек и че няма възможност за промяна при мен, не и без последствия. Отказах да пия всякакви хапчета и навиваници, които ми предписваха, че потенциално би могло да ми хареса повече с жена, просто защото не съм опитвал и не съм знаел какво е и т.н. Родителите ми разбраха, че няма как да избираш сексуалността на своя наследник, както той няма право да избира кои да са родителите му. В моя случай истината възтържествува без излишни ексцесии, които предварително бях планирал като възможни, и съм благодарен на съдбата за това. Уви, на много други момчета и момичета с идентична история и опитали по същия път нещата се развиват в нечовешки измерения с неясни катарзиси в отношенията с близките и приятелите.
С времето разбрах, че за този семеен проблем няма категорично решение или терапия, с която нещата да се разберат, възприемат или да се свикнат от раз. В моята история категорично съм заложил на „терапията“: „С времето нещата се свикват…“. Едно от разбиранията, което много ме нахъсва с времето, е реакцията на леля ми, която когато разбра за мен и, когато се чухме за първи път, ми каза: „Не съжалявай, че толкова дълго време не си могъл да ми кажеш за това какъв си. Аз съжалявам, че се е наложило толкова дълго време да криеш същината си от нас най-близките и заради нас да носиш такава тежина сам със себе си. Обичам те“.
Аз също обичам родителите си, но не мога да се съглася със закостенелите им разбирания. Когато тръгнахме по лекари, първо започнаха да обвиняват себе си, че при направата ми нещо не се е получило както трябва, после коментираха колко модерно е в днешно време да си гей и да си различен от останалите и така до днешен етап, когато това е като част от живота ни. Просто го има, но не е топ тема в ежедневието.
Когато аз осъзнах себе си като гей човек, много важно ми беше какво искам от това. Какво искам да постигна с това да го споделя на близките си, някой ден на колегите си, а след някое друго време защо не и на всички заобикалящи ме. Когато предприех тази крачка да споделя за себе си на семейството, бях с ясното съзнание, че няма да се освободя от това. Не търсех свободата като цел. Аз исках спокойствие. Мечтаех да спра да лъжа, да се почувствам истински цял човек, да бъда наравно с останалите.
Мисля, че го имам. Защото за мен спокойствието е равно на щастието. Да, аз продължавам да заобикалям и тактично да пазя сексуалността си от колегите си на работното място, от съседите или хората по улиците, това не би трябвало да е важно за тях. Но имам спокойствието, че съм цял и че съм истински човек.
Истината е, че е много трудно днес да си различен от останалите в този смисъл. Мисля, че ако имаме право да избираме с кого да бъдем, много по-лесно ще бъде да имаме „нормална“ връзка, която да оползотворим навсякъде, да се целуваме с любимата жена, където си искаме и да се носим за ръка, необезпокоени от хорското съсловие. За съжаление, все още душата не може да се оперира, нали?
Няколко години по-късно…
Днес съм щастлив. Близките ми и приятелите ми знаят, че съм гей. Малцина от тях не ме разбраха, но и аз вече не се сещам за техните имена дори. Историята на моето разкриване завършва с отворен край, защото тя не е като приказките от „Хиляда и една нощ“… Има още много тесногръди хора, които може да разберат, че да си гей не е право на избор, а лека мутация на човешкото съсловие, което все още не е доказано дали не е по-успешният вариант за бъдещата човешката раса в света. Не се знае…
Но за да не обърна „правилното“ въртене на земното кълбо, бих искал да се обърна към момчетата и момичетата, които ще стигнат до тук и не знаят какво ги чака. Хора, най-хубаво е човек да бъде себе си, въпреки всички обстоятелства. За да стигнем до тази хармония обаче, ни чака още път и много съобразяване с останалите хора около нас и със всичко заобикалящо. Да си гей не значи да си свободен, нито е проява на висша форма на „модно“ течение в XXI век. Бъдете себе си в рамките на човешкото благоприличие и, стигне ли се до момент на „разкриване“, то поне изчакайте това разкриване да е достатъчно голямо, за да може да излезе правилно плодът на вашата цел, без да се смачка. Защото, както и е и в реалността, при раждането се чака търпеливо да има достатъчно разкритие, за да може да се роди правилно узрелият плод на любовта. В крайна сметка след време се разбира дали този плод е гей.
Автор: Тиан
