PROUD.bg.bg публикува есетата на 10-имата финалисти в приключилия наскоро конкурс за сътрудници на онлайн списанието. Разработките са на тема “Историята на моето разкриване” (My Coming-out Story). В тях авторите разказват как са се справили или все още са в процес на справяне с един от преломните моменти в живота на всеки човек с неконвенционална сексуална ориентация – вътрешното приемане на своята хомосексуалност и последващото “излизане от килера” пред приятели, близки и роднини. Някои от есетата са подписани с истинските имена на авторите, а други – с псевдоним по изискване на самите участници, тъй като историята на личното им разкриване все още не е приключила. Днес ви представяме текста на Андреа René (псевдоним). Той е на 23 години. Роден е и живее в София. Изучава унгарска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
Когато говорим за разкриване, при всички положения трябва да започнем с това каква част от себе си открехваме за света и как сме я осъзнали. Аз определям себе си като гей мъж, но това далеч невинаги е било така. Допреди малко повече от 5 години смятах себе си за хетеросексуален, въпреки че още в пубертета ЛГБТИ правата и равенството будеха у мен интерес. Никога обаче не се бях замислял дали аз евентуално бих могъл да принадлежа към куиър общността. Това обаче рязко се промени, когато изневиделица се влюбих в най-добрия си приятел – съученик и другар по чин.
Всичко започна малко след 18-ия ми рожден ден. Както си висяхме у една приятелка, седнали на легло – аз зад него – изведнъж просто ми стана. Беше крайно объркващо, не знаех на какво се дължи. Не след дълго започнах да изпитвам чувства, които не бях изпитвал дотогава към момиче или друго момче.
Бях имал поне 3 по-сериозни влюбвания в момичета към онзи момент – по едно в началното, основното и средното училище. Нито едно обаче не се увенча дори с целувка, камо ли със загаджване. Имаше една девойка, която в гимназията усилено флиртуваше с мен, но нещата не прераснаха от приятелство в любов.
Но да се върнем на историята за осъзнаването ми. Минаха се 2-3 седмици, а чувствата ми не стихваха. Исках да го целувам, разсъбличам, но най-вече имах нужда да му призная какво усещам. Аз съм такъв човек, че трудно тая неща в себе си – имам нужда да ги изразявам свободно, най-вече чрез реч. Смятах, че има голям шанс той да е гей заради начина му на обличане и поведението му. И дойде заветният момент, в който вече не можех да се стърпя да не му кажа.
Действието се разиграва в София, на спирката на автобусите пред метростанция Стадион „Васил Левски“. Изпращах го дотам, за да си хване последния автобус за Плиска, т.е. наближаваше полунощ. Някъде около Нова година да е било. Започнах да му загатвам за това, което чувствах чрез препратка към случка в един от епизодите на тогава нашумелия испански ситком “Aquí no hay quien viva” („Щурите съседи“). Сигурно е било нещо свързано с герой, който се оказва гей, а първоначално води хетеро начин на живот.
Та когато му зададох въпрос, свързан с това, той не можеше да схване намека и ми отговори, че, ако ме вълнува даденият въпрос, е по-добре да се обърна към негов гей приятел. На това аз му отвърнах, че съм започнал да го харесвам отскоро по онзи начин. Той беше леко стъписан от думите ми и единственото, което успя да ми каже, е че не изпитва същото. Така се разделихме онази вечер. Но това нямаше как да е краят.
Все пак бяхме съученици и най-добри приятели, нямаше как изведнъж да спрем да общуваме изцяло. Той не го и искаше, обаче моите чувства не изчезваха. В продължение на 4 месеца се мъчех неистово – бях толкова близо до него всеки ден, но не бяхме заедно по начина, по който ми се щеше. Бях насъбрал много вътрешно напрежение, което и той усещаше. Не можейки да изразя чувствата си по любящ начин, започнах да ставам заядлив и пасивно агресивен. Това веднъж го докара до състояние, в което хвърли нож във въздуха, когато бяхме у същата тая приятелка, където започна всичко. Вследствие на този изблик обаче ме хвана и заведе в банята, където проведохме един много емоционално наситен разговор, който определено ни сближи. Казах му как се чувствам, а той също ми сподели нещо много лично, но това не промени факта, че все още не можеше да ми отвърне на чувствата.
Мина се някой и друг месец – поканих го да гледаме старо издание на Евровизия (и двамата му бяхме и все още сме му големи фенове). През изминалото време от случката, разказана в предишния параграф, си бях извоювал някаква доза близост, навирайки се в прегръдката му. Та след като свърши това, което гледахме, той пусна една песен, която много промени атмосферата. Към края ѝ усетих как сърцето му започва да бие по-учестено и го попитах какво има. След няколко секунди се случи немислимото, но и тъй желано от мене – хвана ме и започна да ме целува.
Та вече се бях сдобил с първото си гадже и исках да прекарвам, колкото се може повече време с него. Първоначално се получаваше – поканих го на Евровизия 2013. Тогава все още имаше 2 детски легла в стаята ми и не беше толкова съмнително, че момче остава да преспи у нас. Обаче няколко месеца по-късно последва ремонт на помещението и вече си имах легло за възрастен размер „персон и половина“.
Както може би разбрахте по-рано, аз съм човек, който има нужда да споделя. Най-вероятно нашите са ме научили на това, защото дори когато знам, че ще се ядосат, аз пак не им спестявам истината. Но отложих доста разкритието, че с най-добрия ми приятел сме станали гаджета, а аз най-вероятно съм гей. Чак половин година след като тръгнахме, се реших да им го призная.
Една обикновена октомврийска вечер, нашите седяха на дивана в хола и гледаха телевизия. Аз сновях нагоре-надолу по коридора и най-накрая се наканих да ги прекъсна, за да им съобщя важната новина. Те го предусещаха. Цял живот съм бил леко странен, но не по типично „гейския“ начин – не съм си падал по „женските“ неща. Това беше и причината, която майка ми изтъкна, довела до разсейването на нейните съмнения относно това дали синът ѝ би могъл да се окаже гей.
Противно на очакванията баща ми го прие по-леко, поне първоначално. Каза, че го е подозирал, но не се разгневи. А обикновено той е този, който пуска неуместните шегички и се подиграва на различията у хората. Майка ми обаче се разциври по начин, който не очаквах – по принцип тя е много по-сдържана в изразяването на чувствата си.
Това, което наистина ме изуми, бе обаче, че човекът, който съм чувал да говори добро за гейовете – колко са артистични, чувствителни и т.н. – беше този, който възприе новината по-зле. Пускала ми е филми, където главните герои са такива, но в онзи момент ми стана ясно, че дори и хората привидно да приемат на думи нещо, не се ли сблъскат с него челно в живота, няма как наистина да го разберат.
На следващия ден нещата бяха коренно различни. Още със ставането ми баща ми започна да ме хока за това как съм причинил голяма рана на тях, но най-вече на майка ми, която не може да спи от плач при мисълта, че няма да има внуци. Аз обаче бях обмислял в главата си 6 месеца защо съм и какво съм и нямаше да се поддам на техните провокации. Защитих това, в което вярвах, и им обясних, че това, че съм гей, не би ми попречило да имам внуци, в случай че АЗ реша, както и когато намеря за добре.
През следващите няколко месеца говорихме по темата неведнъж. Баща ми и до ден днешен ми предлага да опитам с момиче, майка ми ме съжалява – смята, че така си правя живота по-труден, но и на двамата съм обяснил, че това не е избор и няма как да съм нещастен, ако живея живота си по единствения възможен и автентичен за мене начин.
Никога не съм чувствал заплахата да бъда изгонен от нас или по някакъв друг начин да бъда отхвърлен от тях. Въпреки това е имало грозни моменти. В случаите, в които са ми били ядосани, се е случвало да ми кажат, че биха преживели това да съм гей, но не и това, че съм „лош човек“; друг път пък са изтъквали, че това е само поредното нещо, с което съм ги бил разочаровал. Но дори и тогава не съм се пречупвал и съм знаел, че те минават през свое осъзнаване, чиито странични ефекти трябва да изтърпя, за да станем евентуално някога едно по-единно и цялостно семейно ядро.
Все пак мога да кажа, че се чувствам по-скоро привилегирован да израсна и да живея в такова семейство – след като им признах, те и за момент не са ми забранили да водя тогавашния си приятел у нас. Може би фактът, че те бяха успели да го опознаят отпреди това, помогна значително. Дори да не разбират някакъв аспект от живота ми на гей мъж, поне с тях мога да поговоря за него, макар и да не възприемат предложеното обяснение тутакси. Наскоро имах случай, в който си порязах крака и майка ми едва ли не изпитваше страх да пипне раната, видиш ли, да не вземе да се зарази с ХИВ (не ми го каза, но аз се досетих). Но тя си е малко по-филмирана на тема здраве и хигиена, така че ѝ го прощавам.
Ако мога да дам съвет на хората, които все още не са се разкрили, то ще е да не чакат твърде дълго – щом сте сигурни в себе си, действайте! Може би във вашите семейства първоначално ще срещнете повече отпор и неразбиране, но от истината винаги олеква. Аз за себе си едва издържах половин година, не знам как някои хора понасят да живеят с тайната в продължение на години. Вярвам, че, ако човек се приеме сам себе си и е уверен в личността си, разбирането отвън няма да закъснее.
Автор: Андреа René
