През следващите няколко дни PROUD.bg.bg ще публикува есетата на 10-имата финалисти в приключилия наскоро конкурс за сътрудници на онлайн списанието. Разработките са на тема “Историята на моето разкриване” (My Coming-out Story). В тях авторите разказват как са се справили или все още са в процес на справяне с един от преломните моменти в живота на всеки човек с неконвенционална сексуална ориентация – вътрешното приемане на своята хомосексуалност и последващото “излизане от килера” пред приятели, близки и роднини. Някои от есетата са подписани с истинските имена на авторите, а други – с псевдоним по изискване на самите участници, тъй като историята на личното им разкриване все още не е приключила.
Днес публикуваме текста на Христо Серафимов (истинско име). Той е на 23 години. Живее в София и се идентифицира като гей мъж. Изучава „Културология“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и се интересува предимно от култура и изкуство (музика, филми, литература и т.н.). Казва, че едно от любимите му занимания е да пише. От седем години се занимава като доброволец с журналистика в различни сайтове – пише анализи и ревюта на музикални албуми. Това е и посоката, в която иска да се развива.
Да си гей е трудно, независимо дали си се родил в красива и подредена страна от либералния запад или в по-изостаналия източен свят, в който всяка следа от индивидуалност и различие е заличена в системата от закостенели културни ценности. Голяма част от предизвикателствата в живота на средностатическия член на ЛГБТИ+ общността идват не само от ужасяващата дискриминация на мразещите и незапознатите с чувствителността, с която се говори по темата, но и от вътрешното светоусещане.
Мисълта “различен съм“ се превръща във вътрешно проклятие и в обреченост на вечно сочене с пръст и различно идентифициране от страничните хора. Това е следствие на факта, че родителите, медиите и приятелите ни от най-ранна възраст са се потрудили да ни втълпят под една или друга форма, че всяко различно нещо е извън рамката и се подразбира като “особено” или “неправилно”, а не като „уникално“ и “интересно”. Самото осъзнаване, че си различен, нанася първата травма в живота ни и се превръща в първата червена светлина, която съзнанието ни регистрира.
Осъзнаваме, че трябва да се справим с чувството, че не сме това, което обществото очаква от нас, че не сме “съвършени”. Освен това трябва да се изправим и пред очакванията на близките и родителите и да намерим начин да компенсираме за разочарованието, което ще причиним. Чувството, че сме различни и крием тайната на своето съществуване, носи и чувството за изолация. Независимо от компанията, от която сме заобиколени, ние сме различни от тях в ядрото си и това ни прави самотни.
“Килерът” поддържа чувството за безопасност, но в един момент той се превръща и в едно задушаващо пространство, което нанася сериозни сътресения в дългосрочен план. Изглежда, че единственият път към вътрешната свобода и спокойствие е разкриването. В съзнанието ни си го представяме като един екзорсизъм, който ще ни освободи от мрака, в който сме живели до този момент. Разбира се, споделянето на тази особеност е един голям риск, който е възможно да ни пречупи, но няма как да разберем, докато не опитаме. Излизането от “килера” е едно важно действие, чрез което сме способни да постигнем малка обществена промяна и да образоваме хората около нас, като им дадем нов пример.
Моята лична история на разкриването се е превърнала в клише в общността. Тя включва влюбване, намиране на съобщения, емоционални конфликти и постепенно приемане, превърнало се в подкрепа. При много други ЛГБТИ+ младежи нещата не се случват така – те биват тормозени, насилвани и отхвърляни от лицата, които до този момент са им носили чувство за сигурност и са били модел за подражание.
Да се върнем на темата за свободата – в речниците думата се дефинира като “възможност да се държим, да говорим и да мислим, както пожелаем” или “чувството, че не сме затворени или ограничени”. Повечето от нас се стремим именно към това, когато разкриваме сексуалната си ориентация. Истината обаче е, че “излизането от килера” не се оказва врата, която ни отвежда до желаната независимост и спокойствие, а коридор към една нова клетка. Междувременно мрачните сенки продължават да дебнат.
Неизбежно осъзнаваме очевидния факт, че процесът на разкриване е безкраен и той продължава да бъде предизвикателство през целия ни живот – когато срещаме нови хора, които трябва да впечатлим, когато се опитваме да изкачим стълбата към успешна кариера и т.н.
Голяма част от гей хората продължават да носят чувството за изолация и различие дори след разкриването си, а когато травмата не е преборена, тя се превръща в т.нар. интернализирана хомофобия. Продължаваме да мразим себе си и вярваме в това, че различието ни оправдава трудностите и униженията, които се налага да търпим в ежедневния си живот. Тази интернализирана хомофобия се превръща в токсичност, чрез която вредим и на себе си, и на другите гей хора, които са успели да приемат и обикнат себе си. Държим се грубо, расистко, сексистко (т.нар. “фем-шейминг“), надменно и нараняващо един с друг, независимо че всички споделяме подобни виждания за това какъв трябва да бъде светът.
Подобни личностни катаклизми се превръщат и в причината за масовата вътрешна дискриминация в самата гей общност. Сами налагаме на себе си нови стандарти и рамки, в които трябва да се впишем. Създаваме виждания за перфектното тяло, перфектния вкус, перфектния стил на обличане, перфектните ценности, перфектното поведение и т.н. По тази причина често намирам за трудно да се впиша в гей общността и да отговоря на критериите, нормите и очакванията, а и да споделя правилата, по които много от гей хората преценяват нещата от живота.
Обръщаме се за помощ и към алкохола и наркотиците, очаквайки от тях да създадат за нас една алтернативна реалност, в която ние се чувстваме добре в тялото си и всичко си е на мястото.
Дори и след разкриването си голяма част от нас продължават да търсят нещо, с което да компенсират за срама и мисълта, че сме по-слаби, по-малки от другите, щом сме част от ЛГБТИ+ общността. Повечето смятат, че достигат до тази компенсация, като стават изключителни професионалисти в дадена сфера. Вдигат високо летвата и се опитват да бъдат съвършени, сякаш това ще ги направи по-малко маргинални и по-приемливи за другите. Нашето спокойствие и самооценка зависят от похвалата и одобрението на другите. Трябва да сме най-добрите модни дизайнери, интериорни дизайнери, стилисти, гримьори, актьори, фитнес маниаци и т.н. Други решават, че начинът да балансират за тежките години „в килера’ е като водят възможно най-активния социален и сексуален живот, сякаш утрешният ден няма повече да дойде.
Когато един гей човек се разкрие пред семейството, близките и приятелите си, той поема по пътя към свободата, но не я достига истински, докато не осъзнае смисъла на своята индивидуалност, обичайността на своето перфектно несъвършенство и не се освободи от “робството“, което гей общността му налага.
Автор: Христо Серафимов
