Американецът Sufjan Stevens се добра до вниманието на мейнстрийм медиите и масовата публика едва с парчетата си за саундтрака на гей филма „Назови ме с твоето име“ през 2017 година. Малък процент от младите му фенове, ронили сълзи под звуците на „Visions of Gideon“, обаче, си дават сметка, че само две години по-рано музикантът издаде минималистичния lo-fi шедьовър „Carrie & Lowell“, който тотално подлуди инди критиците, а повече от 10 години по-рано Sufjan e омайвал скромните ценители на качествата музика с барокови фолк творби като „Michigan“, „Seven Swans“ и „Illinois“.
Актуалният „The Ascenscion“, който реално се оказва първия му традиционен студиен албум от пет лета насам, продължава и разгръща звученето на най-експерименталния и противоречивия му запис досега „The Age of Adz“, в който хаотични роботизирани електроники се борят за надмощие с крехката човешка емоция. Уговорката е, че през 2020 година Sufjan живее в един съвсем различен свят и намира вдъхновение в мрачния политически климат, а това трансформира музиката му в прочувствен екзорсизъм.
От многослойните вокали, деликатното банджо и могъщите брас секции почти не са останали следи. На тяхно място са се разположили минималистични бийтове, напомнящи понякога на „Homogenic“ ерата на Bjork, дълги ембиънт пасажи, изграждащи хипнотична атмосфера и скромни вокали, които казват много с малко думи. Макар и Sufjan да представя „The Ascension“ като „обикновен поп албум“, нито една от композициите в 80-минутния музикален булдозер не разчитат на прекомерна лесносмилаемост и радиофоничност, а изискват търпение и специфично настроение. Зад клиширани заглавия като „Run Away With Me“, „Tell Me You Love Me“, „Die Happy“ и „Goodbye to All That“ се крият интроспективни океани от емоция и дълбочина, непознати на редовия поп слушател. И макар и осмия албум на Sufjan Stevens да страда от продължителността си, някои от неговите най-силни оръжия са заложени във финала му. Заглавното парче преследва слушателя с тревожна и откровена изповед, а финалното „America“ оплаква разрушението на родните му земи, преди да се отдаде на абстрактен инструментален финал.
„The Ascension“ далеч не е най-добрият албум в творчеството на Sufjan Stevens, но отразява подобаващо времената, в които живеем. При слушането му най-възнаградени ще останат търпеливите – онези, които ще завъртят дългия запис многократно или ще го оставя на repeat като фонова музика и без да усетят ще започнат да си припяват части от него.
Слушайте „The Ascension“ на Sufjan Stevens в Spotify
