Малко са мейнстрийм поп звездите, предприели многообразието от артистични завои, с които Miley Cyrus може да се похвали само в рамките на десетилетие. Дъщерята на кънтри рок легендата Billy Ray Cyrus започна кариерата си като любимка на тийнейджърите в сериал на Дисни, преди да премине през хаотичен пубертет и да открие сексуалността си. Трансформацията ѝ в секс символ в началото на миналото десетилетие бе посрещната противоречиво от пресата и публиката – някои аплодираха опита ѝ да извоюва автономия над тялото и живота си, а други я обвиниха в евтин опит да шокира и да се хареса на мъжкия поглед.
Тъжното е, че на фона на таблоидните заглавия, музиката често остана на заден план. „Bangerz“, „Miley Cyrus & Her Dead Petz“ и „Younger Now“ не спряха да изненадват с неочаквани стилистични промени – в рамките на три албума певицата буквално прекрачи територията на хип хоп, поп, психеделичен рок и кънтри фолк. За щастие, идеята за три последователни EP-та в стил модерен трап-поп, обявена преди повече от година, отпадна и на нейно място получаваме далеч по-автентичния „Plastic Hearts“, в който Miley преминава през поредната си трансформация.
Седмият студиен албум на звездата е вдъхновен от стадионния поп рок от 80-те години на миналия век, а ударните композиции позволяват на талантливата певица да разгърне пълния потенциал на дълбокия си и дрезгав глас. Музиката на Cyrus продължава да бъде все така радиофонична и хитова, но настроението в „Plastic Hearts“ отдава почит на бунтарките Debbie Harry, Joan Jett (която се присъединява към Miley в парчето „Bad Karma“) и Stevie Nicks, променили облика на рок музиката завинаги. Секс символът Billy Idol пък допринася за декадентския сайбърпънк химн „Night Crawling“.
Запомнящите се парчета в творбата вървят едно след друго. „WTF Do I Know“ е адреналинов юмрук, „Prisoner“ (дует с Dua Lipa) семплира класиката „Physical“ на Olivia Newton-John, а сингъла „Midnight Sky“ е утопична ню уейв фантазия. Дори баладите не отстъпват по въздействие и качество – напротив, „Angels Like You“ и „Never Be Me“ звучат също толкова откровено и емоционално, колкото вече доказания хит „Wrecking Ball“. Продуцентите Mark Ronson, братята Wyatt, Stacy Jones и Louis Bell са отговорни за богатия аналогов звук, предаващ подобаващо суровата енергия на песните.
Трудно е да предвидим, дали „Plastic Hearts“ няма да се окаже просто поредната дестинация от дългото творческо пътуване на Miley Cyrus. Не може да отречем, обаче, че албумът звучи свежо, вълнуващо и представя певицата като уверен артист, който настоява и заслужава да бъде приет сериозно.
Слушайте „Plastic Hearts“ на Miley Cyrus в Spotify.
