Автори: Боби и Пешо
Преди няколко месеца, в-к „Капитал“ пусна поредица от статии за „новите български работници“, т.е., за нарастващия брой на трудовите мигранти от страни извън Европейския съюз. Като вестник за бизнес и финанси, „Капитал“ се фокусира върху броя им (над 100 000 за последните пет години; около 50 000 само за 2025 г.), процедурите по наемане и необходимостта те да бъдат опростени, недостига на кадри в страната, нуждите на бизнеса, и, в по-малка степен, как тези „нови работници“ живеят в България.
Темата за имиграцията, и работниците от страни извън ЕС, ще става все по-популярна в следващите години предвид демографските процеси в страната ни (напр. ниска раждаемост и продължаваща емиграция към страни от ЕС), и очаквания прираст на инвестиции и покачване на стандарта на живот след влизането в еврозоната. Ще се водят дебати дали имигрантите допринасят към икономиката като плащат данъци и запълват работни места в сектори, в които българите не желаят да работят (земеделие, строителство, хотелиерство и ресторантьорство и др.) или са в тежест на социалната система; дали обогатяват страната ни с културата си или я заплашват с разводняване; дали се интегрират успешно или се капсулират в своите си общности, и така нататък. (С особено нетърпение очакваме дискурса, според който „те донасят тук своите консервативни традиции и не приемат ЛГБТИ+ хората както ние“, макар че не сме сигурни, че ще го доживеем.) Вероятно всеки, който следи новини и социални медии от Западна Европа и САЩ е попадал на такива дебати. Когато говорим за която и да е група хора, обаче, трябва да се опитаме да я опознаем първо – да си поговорим с тях, да разберем радостите, тревогите и желанията им, да намерим общи неща. Ние като ЛГБТИ+ знаем това много добре и си патим от неинформирани мнения на хора, които никога не са си говорили с нас, но си мислят, че знаят всичко.
Затова сега ще ви разкажем за четирима гей мъже от тези „нови работници“, с които сме се запознали през последната година. По разбираеми причини сме променили имената им и анонимизирали някои детайли от живота им. Умишлено и не отбелязваме кой от нас с кого от четиримата се е запознал.
Карим
Карим е на 30 и няколко години от държава в Африка. Запознахме се в Grindr през 2025 г. и си станахме „редовни“ – срещаме се веднъж-два пъти месечно. Изключително мил, тих и разбран е: рядко говори, освен когато го питам нещо; когато аз бърборя, слуша внимателно и задава адекватни въпроси. Прекарваме много време и в пълно мълчание – гушнати на дивана, всеки потънал в мислите си, и слушаме музика.
Живее в България от около две години и работи за технологична компания. Престоят му в България е обвързан с нея, което означава, че ако бъде уволнен, има три месеца да си намери нов работодател или трябва да напусне страната. Затова, макар да не е безкрайно доволен от работата, си я върши старателно, защото няма голям избор. Надява се да остане там поне пет години, за да получи разрешение за постоянно (или дългосрочно – не съм сигурен как се нарича) пребиваване, което ще му позволи да работи за всеки работодател.
Карим е мюсюлманин… колкото и аз съм християнин… Казва ми с палава усмивка, че яде свинско и си пийва алкохол. И, очевидно, спи с мъже. В неговата страна, гей сексът е криминализиран и напълно неприемлив. Говорим си как и мюсюлманите там, и християните тук може да пият, бият, обиждат, изнасилват, крадат и мамят, но гей сексът им е най-непростимият грях! Там е имал няколко сексуални партньори, но повечето са били женени и като цяло се очаква всичко да е много скрито-покрито; за гей връзка не може да става дума. В България се чувства по-спокоен в това отношение, и в миналото е имал гадже българин, но не живее като открит гей, защото се притеснява, че колегите му може да разберат и да го отхвърлят или дори това по някакъв начин да стигне до семейството му. Няма много други социални контакти, освен колегите си и тук-таме някой като мен с когото се среща за секс.
В родината си има родители, братя, сестри и други роднини от разширеното семейство. Поддържа връзка с тях и се разбират, но не са особено близки и рядко се прибира там. Прекарва отпуските си на нашето Черноморие а, откакто сме в Шенген, пътува и в ЕС.
Карим харесва живота си в България – не е идеален, но го устройва. Не говори български, но е научил някакви основни фрази – „с карта“, „торбичка, моля“, „наздраве“ – важните неща.
Родриго
Родриго е на около 25 години, от държава в Латинска Америка. Запознахме се в Grindr късно една вечер в края на август. След обичайните реплики за това кой какъв е и какво иска в момента, го каня у нас и му пращам местоположение. Той ми казва, че живее на около 13 минути пеша от мен. Пита ме дали е безопасно да ходи по улиците по това време и аз отговарям, че е безопасно. Изглежда не е убеден, и ме пита дали бих се съгласил да го чакам някъде по средата. Предлагам му да се срещнем на едно кръстовище на осветен централен булевард, до където може да стигне за шест-седем минути по права линия.
Вече е почти един часа, когато се срещаме на кръстовището. На път към нас му посочвам празните улици и с усмивка казвам, че няма от какво да се притеснява, тъй като няма жива душа! Добавям, че като цяло, България и София не са опасни; че, както навсякъде, ако срещне група пияни мъже е добре да ги избегне, но други опасности няма. Той ми казва, че в неговата държава, включително в столицата, където е живял преди да дойде в България, е много опасно човек да се разхожда сам през нощта – вилнеят както организирани престъпни групи, така и индивиди, които могат да те пребият, ограбят или застрелят.
Вече у нас, ме пита за отношението към ЛГБТИ+ хората тук. Разказвам му, че еднополовите двойки нямат никакви права и че в страната вилнее бясна хомофобия. И макар че в София хората са малко по-„толерантни“ – или поне забързани и може да не ти обърнат внимание – като цяло трябва да внимава как се облича и държи. Мразя се за този „съвет“, но е само от притеснение за безопасността му. Сега е негов ред да изтъква страната си. Казва ми, че там еднополовите бракове са разрешени, обществото е сравнително приемащо, и никога не се е крил или „внимавал“ заради това, че е гей. Говорим си и за други социални и политически теми. Отбелязва, че когато казва „Америка“ има предвид континента (Северна и Южна Америка), а не САЩ. Аз знам, че някои млади и прогресивни хора там правят това и потвърждавам, че съм забелязал и го разбирам.
Родриго е учил музика в родината си и сега ще специализира в България. Дошъл е по-рано, за да учи български (ходи на курс), тъй като образованието му ще е на български, и да опознае страната. Питам го защо е избрал България и ми отговаря, че интересът му е класическата музика, а всеки, който иска да бъде сериозен класически музикант специализира в Европа. Добавя, че особено Русия, България и Италия имат най-добрите школи, преподаватели и обучение в класическа музика и това, в което той иска да специализира. Аз не знаех това и чувството на национална гордост раздвижва кръвта ми. Става ми патриотично…
След едно „интермецо“, продължавам да разпитвам за явно високото качество на образованието по класическа музика у нас. Казва ми, че студентите по музика в България били страшно добри – че ако в неговата държава 10-20% от завършващите класическа музика студенти били много добри, тук такива са едно 90%. Пуска ми клипчета в YouTube на млади български музиканти и казва неща тип „виж колко е добър/добра“, коментира техниката им и т.н. Аз вече чувствам, че разговорът се изчерпва и се разбираме, че ще си тръгва. Отново вървя с него до към средата на пътя между моя и неговия апартамент. Отново няма никой по улиците.
След няколко дни ми праща съобщение в WhatsApp, за да имам номера му и обещава, че ще ме покани на първия си концерт.
Рахим
С Рахим се познаваме от години и се виждаме от дъжд на вятър за секс срещи. Той е на 40 и нещо и е дошъл като бежанец от държава в Азия. Няма дългосрочни планове, просто се носи по течението и се наслаждава на живота докато и доколкото може. Със сигурност не му се връща – платил е 10 000 долара, за да го прекарат през границите дотук и едва не се е задушил в микробуса, в който е бил натъпкан с другите мигранти. Днес вече има разрешение за пребиваване и работи напълно законно.
Липсват му някои аспекти от родината, като например музиката и приятелите, но знае, че тя не е място за него и там няма как да бъде щастлив. За Рахим, България е рай, в който може да бъде спокоен и свободен. Няма амбиции да се мести в още по-западна държава засега, тъй като вече е уредил живота си тук, но не го изключва. Доста мил човек е, внимателен, съобразителен и приятелски настроен.
Алвин
С Алвин се запознахме в Grindr в средата на юли. Разбрах, че е на 30 и няколко години, от държава в Азия. Чатихме си малко и разменихме телефони с идеята да излезем някой ден. След няколко дни се видяхме на обяд в „Степс“.
Алвин живее в България от пет-шест години и работи в една компания. Доволен е от работата си, но не знае колко време ще остане – може и скоро да се върне в родината си. София му харесва – струва му се спокойна и особено много цени градския транспорт. Казва ми, че в столицата на неговата държава градският транспорт е много зле организиран, улиците са винаги задръстени, и не можеш да стигнеш до никъде за по-малко от един, или дори два, часа.
Питам го дали е усещал или преживявал расизъм в България. Тъй като тук няма много хора от неговата държава, често се чудя какво е отношението към тях. Отговаря ми, че веднъж е ставал свидетел на расистко поведение спрямо негър в градския транспорт, но самият той не е имал такива преживявания. Понякога хората го зяпат, но само толкова.
Разбирам и че е ходил няколко пъти в гей клубовете „Баркод“ и „Волт“, но няма гей компания от българи. Има няколко гей приятели от своята държава и като цяло повече се социализира със сънародници. Казва ми, че си имат общност и се събират всяка неделя да си готвят и да си говорят. Харесва българска храна – баница, шопска салата, и разни манджи (в „Степс“ яде патладжан в доматен сос), но и не може да не яде ориз поне веднъж на ден.
Разказваме си разни историйки от живота, говорим си за ЛГБТИ+ права и други социални теми от неговата страна и от България. Разговорът ни върви леко, без неловки паузи или недоразумения. Но и не е мой тип, а вероятно и аз не съм негов, тъй като не си писахме повече.
Заключение
Разказахме тези истории, за да придадем човешки облик на „новите български работници“, които идват от държави от Азия, Африка и Латинска Америка и каквито ще срещаме все по-често в България. Както става ясно от историите, те са си хора като всички нас, които просто искат да живеят спокойно и достойно. Доколкото има разлики в начина на мислене, те не са по-големи от това, което срещаме и сред нашите сънародници. Противно на част от „патриотичната“ пропаганда, никой от мъжете, които сме срещали не застрашава обществото и културата ни по някакъв начин. Напротив, те допринасят не само като вършат работа, за която има недостиг на кадри, но и със своите култура, опит и наблюдения. Последните могат да ни бъдат полезни, ако ги вземем с непредубеденост и добри намерения и ги използваме, за да определим как искаме да се развиваме като общество.
