Дни преди парламентарния вот, нито една предизборна програма не подкрепя ЛГБТИ хората
По традиция и тази предизборна кампания премина в търсене на „по-малкото зло“. Затворени по домовете ни, на нас не ни остана нищо друго, освен да спорим от сутрин до вечер по постове, статии и групи по предстоящите избори. Разбира се, отдавна никой не вярва, че някой ще „ни оправи“, затова всички са се насочили към това да бистрят кой ще продължи да ни прецаква най-малко. Предизборната драма се отнася в пълна сила и за разнородната ЛГБТИ общност, далеч по-политизирана от други социални групи. От малки научаваме по болезнения начин, че политическите решения минават през телата ни и че не бива да приемаме нищо за даденост, тъй като животът и правата ни са просто залог в голямата игра на политиката. Настоящата кампания е поредният пример, че ние сме губещите.
Правата на човека в предизборните програми
Тази статия не се стреми да представи сравнителен анализ на предизборните програми на партиите, но с оглед целите на упражнението ще се фокусирам на някои ключови аспекти от тях, които заемат централно място като проблематика в предизборните кампании и които съществено засягат интересите на куиър хората.
Бърз поглед през програмите на основните партии и коалиции показва, че нито една от тях не споменава ЛГБТИ хората или защитата на правата, свързани със сексуалната ориентация, половата идентичност или половото изразяване. Единственото изключение прави… ГЕРБ! В програмата им от над 100 страници намираме „сексуална ориентация“ в темата за (задръжте дъха си) спорта. От партията смело заявяват, че всеки „трябва да може да спортува без ограничения според възраст, физическо и психическо състояние, етнически произход, сексуална ориентация или социално положение“. Не знам какви са мотивите на ГЕРБ за предлагане на подобен включващ подход в спорта, но на първи прочит изникват две възможни обяснения – или партията издига в своя ценност защитата от дискриминация, или се опитва да замаже грозния международен имидж на расизма и дискриминацията в българския спорт.
Спортът, разбира се, е важен за нашето психическо и физическо здраве, а ЛГБТИ хората наистина се сблъскват с високи нива на тормоз в тази сфера, така че целенасочена политика в сектора без съмнение е нужна. Тъй като темата, а с това и споменаването на ЛГБТИ хората, се изчерпва с това споменаване (а и малцина са наясно с неговото съществуване), можем да заключим, че в предизборната програма на нито една партия или коалиция не присъства темата за защита на ЛГБТИ правата по същество.
Това ни дава основание да оценяваме кандидатурите въз основа на заявените им позиции в други сфери, от които да правим косвени заключения за значението им върху нас. Тъй като нашите личности не се изчерпват с куиър идентичността ни, но тя е интегрална част от тях, преценката ни е продиктувана от множество фактори, които ще бъдат разгледани във втората част.
Защитата на правата на човека в предизборните платформи на основните партии и коалиции се изчерпват в най-общия случай с декларирания на общи фрази. Доколкото ги има, конкретните политики предлагат борба с корупцията и зависимостите в съдебната система, както и въвеждането на конституционната жалба – тоест правото на гражданите да сезират Конституционния съд директно за нарушени човешки права – новост, която следва модела на някои държави като Германия и е подкрепена от ГЕРБ и БСП. Надявам се да има коментари на юристи по темата, но на мен ми звучи сякаш се търси още един вариант за ограничаване на достъпа на гражданите до Европейския съд за правата на човека (защото обръщането към него е възможно единствено след изчерпването на всички национални средства за защита на правата). Висящото питане на ВКС, в което Конституционният съд ще даде обяснение на понятието „пол“ и, между другото, ще се произнесе относно предимството на Конституцията пред международните договори, може да придаде допълнителна стойност на това предизборно обещание.
Социалната политика
Социалните и икономическите права също имат голямо значение за куиър хората, защото по-често от обикновено ние се сблъскваме с липсата на подкрепа от страна на социалната ни среда (семейство, роднини и приятели) във времена на нужда, особено що се отнася до проблеми, които са натоварени с голяма обществена стигма, като например ХИВ/СПИН и операции за утвърждаване на пола. ЛГБТИ хора, които са останали бездомни или безработни, също не се ползват с подкрепа от семействата, които не ги приемат заради хомофобия или трансфобия. Това означава, че държавната социална система има по-голямо значение за ЛГБТИ хората в сравнение с мнозинството, още повече, че България е на дъното в Европа по разходи за социална защита, здраве, образование или обществени услуги. Темата е добре проучена в изследването „Социално-икономически барометър, март: Програми и платформи – липсващите теми“.
Според авторите му нито една от шестте основни политически формации не предлага съществени промени в настоящия модел. Изключение правят БСП, които залагат на въвеждането на прогресивно подоходно облагане и премахването на статута на търговски дружества за държавните болници, и Демократична България – обединение, които предлагат обратното – демонополизация на НЗОК и засилване на пазарния принцип във финансирането на здравеопазването. Международната практика показва, че превръщането на здравето в стока има дългосрочни негативни последици, които се отразяват в най-голяма степен на уязвимите групи, включително ЛГБТИ хората, които се сблъскват с ограничени възможности за развитие поради дискриминация, социално изключване и насилие.
Като цяло, всички партии залагат на повърхностни решения и плахи мерки, които няма да доведат до подобряването на социално-икономическата защита на населението, което се отразява в непропорционална степен на куиър хората.
Семейството
Демографската политика на държавата е важна за ЛГБТИ хората, защото определя приоритетите на страната по отношение на такива въпроси като половото неравенство, грижата за децата и подкрепата за семействата. Мерки срещу неравенството на мъжете и жените не присъстват в програмите на основните партии, с изключение на „Изправи се! Мутри вън!“. Проблемът е тематизиран обстойно в анализите на Светла Енчева, Мирена Филипова и Станислав Додов.
За сметка на това, темата за семейството заема централно място в предизборните програми. Всичките програми следват един и същи модел: определят намаляването на населението и раждаемостта (наричани с гръмки определения като „демографска криза“ и „демографска катастрофа“) като национален проблем от първостепенна важност, след което предлагат мерки за разрешаването му, които се центрират около семейството (разбирано като семейство между мъж и жена). И в тази област партиите не се различават много. ГЕРБ и Демократична България залагат на въвеждането на „гъвкави форми на заетост“, които да осигурят време за отглеждане на деца. БСП и Има такъв народ залагат на подкрепата за майчинството на студентките. С други думи, държавната подкрепа за семействата се фокусира върху редуцирането на ролята на жените до майки. В програмата на ВМРО тази политика е изведена и като принцип: партията цели „преразглеждане и преоценяване на ролята и статута на жената в семейството, на нейните цели и интереси в икономическия и социален живот“.
От това следва да заключим, че основните партии целят затягането на патриархалните роли в семейството, за да се правят повече деца – пряко (като ВМРО), или косвено – чрез увеличаване на възможностите за почасови, дневни и сезонни договори, които да позволят на семействата да принуждават жените да се затварят повече вкъщи. Нещо повече, фокусът върху жени, които могат да си позволят такива „гъвкави“ форми на заетост, както и върху майки студентки и майки с до три деца показва, че интересът на държавата в раждането на деца се отнася единствено до децата, родени в семейства от средната класа. Както казва Светла Енчева, „ВМРО е на прага да влезе в следващия парламент. Но в известен смисъл партията вече е спечелила. Защото е успяла да наложи дневния си ред по начин, по който никой политически субект да не смее да ѝ противоречи, и да подчини другите партии да възпроизвеждат нейната реторика от страх да не кажат нещо „непопулярно“ и „да не загубят избиратели“.“
Това е и моментът, в който ЛГБТИ хората заемаме централно място. Консервативните сили виждат в куиър борбата директна заплаха за традиционното семейство, защото освобождението на куиър хората от потисничество е директно свързано с унищожаването на вредните полови стереотипи, които определят как трябва (и не трябва) да се държат мъжете и жените. Както беше демонстрирано по-горе, единственото решение на политическите формации за справянето с намаляващото население е връщане на жените към традиционната им роля на майки. Следователно, отношението на държавата към куиър хората е в пряка зависимост от отношението ѝ към жените: държавата ще продължи да налага традиционни полови роли чрез пряко и структурно насилие, за да осигурява раждането на деца. ЛГБТИ хората могат или да се борят за признаването им като част от така описаната структура, или да се борят за нейното унищожение. Но повече за това по-късно.
В настоящето, единствената роля, която политическото статукво отрежда на куиър хората, е на пряка заплаха за стопяването на българския народ. Така се нареждаме до ромите, мигрантите и феминистките, измежду други, като главни врагове на „народа“, от който често сме изключвани и представяни като „други“. Нашата общност зае централно място в предизборните програми на най-консервативните и фашистките партии. Александър Сиди, водач на листата на ВМРО в Пловдив, се обяви за бъдеще „без джендър идеология, гей бракове и норвежки модел за отглеждане на деца“. Петър Москов, лидер на КОД, определи за основен враг на държавата „розовия комунизъм“. А един от осемте основни акцента на коалицията между НФСБ и Воля гласи: „Против т.нар.джендър-идеология. Децата имат майка и баща, а не Родител 1 и Родител2“.
И в този случай консервативната идеология не се ограничава до маргиналните партии вдясно. Сред основните приоритети на Има такъв народ са запазването на „биологичното семейство“. Генеалогията на тази формулировка може да бъде проследена до протестите на майките на деца с увреждания и групата РОД (сега неправителствена организация и коалиционен партньор на ВМРО) срещу стратегията за децата и Закона за социалните услуги, както и генерираната около тях обществена истерия за отнемането на деца от семействата им в полза на норвежки гей двойки. Социологическите проучвания сочат, че Има такъв народ ще бъде третата по големина сила в българския парламент, което ги прави задължителен участник в следващото правителство, каквото и по цвят да е то.
Пол и икономика
Такова, каквото е, политическото значение на отреденото място на куиър хората в предизборната кампания предопределя и действията на държавата, които ще засегнат нашата общност през следващите години. В третата част от статията ще се опитам да разгледам възможностите, с които куиър хората разполагаме като хоризонти на политическо действие и съпротива, както и предизвикателствата, които срещаме вътре в общността. Преди да пристъпя натам обаче ще завърша с опит за анализ на причините, които обуславят тоталната доминация на предизборни програми, залагащи такива политики в областта на правосъдието, социалната защита и семейството, които не само не пречат, а допълнително остракират и антагонизират куиър хората и цялата общност.
През последните десетилетия България следва политика, характеризираща се с постоянно намалявана данъчна тежест, свиване на държавния сектор, приватизация на социалните системи и превръщането на държавата от пряк участник в обществото във възложител на обществени услуги. С други думи, държавата постепенно се превръща от преразпределител на благата от богатите (чрез прогресивен данък) към цялото население чрез предоставяне на здравеопазване, образование, пенсии и социални услуги, към преразпределител на благата от населението (чрез плосък данък) към частни компании-изпълнители, работещи за печалба на своите собственици. Идеологията зад тази трансформация се нарича неолиберализъм.
Всички основни партии в България изповядват неолибералната икономическа идеология, която залага на орязване на социалните системи в името на балансирания бюджет и ниските данъци. Поради тази причина, социалната политика на партиите продължава да е подчертано консервативна и да не включва изграждането на такива социални мрежи, които да подкрепят ЛГБТИ хората при нужда – например безплатно здравеопазване, гарантирана заетост, социални жилища за бездомни хора, защитени жилища за жертви на насилие и пр. Въпреки че сами по себе си тези мерки не биха подпомогнали ЛГБТИ хората, наличието им е необходимо условие за реализирането на нашите права (например безплатното здравеопазване следва да включва операциите за утвърждаване на пола; защитата от домашното насилие следва да включва и ЛГБТИ хората и пр.).
На второ място, липсата на социални политики увеличава престъпността и прякото насилие в обществото. Както отбелязва вече цитираното проучване,
България е сред лидерите в ЕС по разходи за полиция – 1,4% от БВП при средно 0,9% за общността. Най-малко за поддържане на обществения ред отделят скандинавските страни, които обаче харчат много повече за социална защита, здраве и образование. Наглед логично, ако пестиш от тези разходи, ще трябва да си развържеш кесията за полиция. Съответно, съдилищата също ще са доста заети. България е лидер тук с 0,7% от БВП разходи при едва 0,3% средно за ЕС.
Сиреч, българската държава замества социалната справедливост с полицейска държава. Тя разчита на логиката на наказанието и възпитаването на населението в послушание чрез държавна репресия. Тук консервативните и либералните партии се различават единствено в характера на репресията: докато консервативните (и все по-фашизиращи се) партии залагат на нуждата на твърда ръка, която да въдвори „ред“ за „защита“ на мнозинството от малцинствата (сиреч малцинствата и мигрантите), либералните разчитат на привличането на малцинствата в подкрепа на същия този ред (например чрез подкрепа за прайд шествията, в които батальони полицаи пазят участниците от хомофобно настроеното население). В крайна сметка, резултатът е един и същ: установява се статукво, което превръща държавата в полицейско куче, пазещо имотите на богатите в условията на главоломно нарастващо неравенство.
В тази конфигурация, решението за оставените на произвола на „пазара“ обикновени хора е ясно – край на раждаемостта или бягство в чужбина. И тук държавата и икономиката стигат до проблем, защото работната сила, на която разчитат, се стопява. Крайно отрицателното отношение към мигрантите в България, което цели тяхното тотално маргинализиране с цел откъсването им от социалните механизми за защита и по този начин – принудително участие в икономиката и съгласяване на ниски условия на труд – има само ограничен ефект.
И така стигаме до третия основен аспект, семейството. То се превръща в полето, на което се разгръща държавната политика за „производство“ на работната сила. Ограничаването на хората до тясно определени полови роли не означава просто затваряне на жените вкъщи, за да отглеждат повече бебета. Представяните като присъщи на жената по природа нежност и доброта всъщност служат за прикриване на огромния труд около грижата за семейството – отглеждането на децата, грижата за болните и възрастните, готвенето и емоционалната подкрепа. Значимостта на тези дейности не може да се преувеличи, те способстват възстановяването на работниците и техните жизнени сили, с други думи – работната сила, която влагаме в производство през деня трябва да се възпроизведе с грижовен труд. Представянето на този труд като естествен и прехвърлянето му върху жените позволява на капитала да се възползва от него (и от телата ни) напълно безплатно. [Този проблем е тематизиран широко от феминистки изследователки като Силвия Федеричи (моя лекция на български върху нейните трудове може да откриете тук) и Селма Джеймс. За повече информация на български и за ефектите на Ковид кризата върху проблема вж. проекта на ЛевФем „(Пост)пандемични борби в социалното възпроизводство“.]
Както видяхме, нашето куиър съществуване и практика стоят на пътя на икономическата и социалната идеология на разгръщаните в предизборните платформи политики. Заявеното „отклонение“ от общоприетите (или наложени от държавата?) полови норми застрашава установените обществени отношения, които разчитат на безплатния труд на жените и заличаването на ЛГБТИ идентичностите, които пречат на производителната логика. Без изключение, всички основни партии и коалиции залагат на управленски механизми, които служат на една и съща основна идея. Идея, която разглежда населението като ресурс, който може да се управлява и направлява за икономическата изгода на малцина. Отговорът на куиър хората може, трябва да бъде, и Е само един: съпротива срещу нормативността и социално-икономическата система, които ни погубват.
* Във втората част на публикацията проследявам съотношение между политическите идеологии и ЛГБТИ правата. Третата част ще представи методите на съпротива на общността и възможностите, които стоят пред нас за парламентарните избори и отвъд.
Заглавна снимка – Шествие „Без нацисти по улиците“ през 2019 година, личен архив.
Текстът изразява позицията на автора и не обвързва по никакъв начин PROUD.bg.
