„Елиса и Марсела“ e най-новият филм на испанската режисьорка Исабел Коиксет – доказан майстор в испанското кино. Лентата споделя няколко общи черти с миналогодишния „Рома“ на Алфонско Куарон. На първо място, и двата филма се разпространяват от стрийминг гиганта Netflix, който все още провокира недоверие сред ценителите на високото кино. Също така, и двата филма радват окото с красива черно-бяла кинематография, която успява реалистично да ни пренесе в миналото. Не на последно място, и „Елиса и Марсела“ и „Рома“ са представители на т.нар. ‘бавно кино’, което не се харесва на всеки. Тук, обаче, изниква и първият главен проблем и въпрос: защо „Рома“ бе възхваляван заради техниката си на бавно въвличане в историята, а „Eлиса и Марсела“ е критикуван остро за същото? Двоен стандарт, anyone?
Филмът на Исабел Коиксет разказва забравена истинска история от началото на 20-ти век. Любовта на главните героини Марсела (изиграна от Грета Фернандез) и Елиса (изиграна от Наталия де Молина) възниква при странни обстоятелства – в грешното време, на грешното място. Привличането им си проличава още от първите сцени във филма, но двете подхождат плахо и несигурно към него, страхувайки се от реакциите на консервативното испанско общество.
Без да издавам много, връзката на двете ще премине през много перипетии и ще достигне до момента, в който Елиса ще трябва да демонстрира мъжка идентичност пред хората, за да бъде заедно с любимата си. Това ще доведе и до първия еднополов брак в историята на Испания.
Филмът се опитва подсъзнателно да прокара паралел между предразсъдъците през онези времена и тези, с които продължаваме да се сблъскваме и днес. Враждебните и объркани погледи на околните са познати за много от нас, особено за тези, които живеят в по-малки градове, където сякаш времето се спряло, а прогреса изглежда недостижим.
Най-силните страни на филма са несъмнено оригиналността на сюжета и красивата кинематография. Във времена, в които сме заливани от съвременни гей филми и такива, които рядко се връщат по-назад от СПИН епидемията, „Eлиса и Марсела“ е глътка свеж въздух. Майсторското заснемане на филма едва ли ще изненада някого, предвид опита на Исабел Коиксет. Не можем, обаче, да не споменем, че много от монохромните кадри във филма изглеждат толкова красиво и поетично, че лесно биха могли да бъдат объркани за снимки от стари пощенски картички.
Потенциалните проблеми за нетренирания зрител са липсата на динамика, типична за бавното кино и тихата игра на двете актриси, която залага повече на емоция и изражения, отколкото на оригинален диалог.
