Свръх крупен кадър на вагина, който бързо преминава в близък план на сълзящо женско око. След първоначалния шок от току-що видяното осъзнаваме, че се намираме в гинекологичен кабинет, а върху леглото пред изследващия поглед на лекаря лежи млада жена с широко разтворени очи и крака. Смело, почти главозамайващо интро към последния филм “Двуликият любовник” (L’amant double от фр. – бел.ред.) на един от най-интересните съвременни френски кино режисьори Франсоа Озон.
Това неочаквано проникване в женската интимност всъщност е началото на едно смущаващо пътешествие в утробата, психиката и либидото на главната героиня Клое. За тази цел Озон отново прибягва до чара и сексапила на превърналата се в негова муза Марин Вакт, която познаваме от не по-малко провокативния му филм “Млада и красива” от 2013 г. Онова обаче, което веднага се набива на очи в новото му произведение, е плеядата от препратки към ключови заглавия и режисьорски стилове от историята на киното, цитирани повече или по-малко завоалирано – от Полански до Кроненберг, минавайки през Бунюел, Хичкок, Жулавски и дори Бертолучи от “Последно танго в Париж” и “Мечтатели”. Но дали “Двуликият любовник”, номиниран за „Златна палма“ в Кан през 2017 г., е само една игра на отражения или може би иска да ни (по)каже нещо повече? Нека да изследваме.
Един опасен триъгълник
В самото начало на филма, преди споменатия шеметен поглед в телесните вътрешности на Клое, чрез още един крупен план, но този път върху лицето й, ставаме свидетели на драстична промяна, вероятен външен признак на криза, през която преминава тя – фризьорска ножица скъсява косата й до почти момчешка дължина, подчертана от големите й очи и изпито лице. Препратката е очевидна – за секунди се пренасяме в атмосферата на култовата лента “Бебето на Розмари” на Роман Полански от 1968 г., където Мия Фароу претърпява подобна трансформация, след като зачева Антихриста.
Както подказва и самото заглавие, всичко в „Двуликият любовник“ е раздвоено, дори началните надписи, което поставя една тънка патина на нестабилност върху света и възприятията на персонажите – сякаш не само те, но и зрителят е засегнат от някакъв оптичен дефект или се намира в състояние на странно опиянение. Бързо разбираме, че 25-годишната Клое, бивш модел в търсене на ново поприще, страда от хронични болки в корема, които според докторите нямат физиологично обяснение. Вследствие тя започва да посещава кабинета на привлекателния и благовъзпитан психоаналитик Пол, който почти мигновено оказва положително въздействие върху разклатената й психика. Съвсем скоро терапевтичните сесии приключват, защото двамата признават взаимното си привличане. Двойката заживява заедно, но Клое, която изглежда временно излекувана от проблемите си, не може да се отърси от усещането, че любимият й крие някаква тайна.
Оказва се, че Пол има брат близнак на име Луи, който също е практикуващ психоаналитик, но приликите между тях свършват дотук. Докато Пол е внимателен, мил и учтив, Луи е арогантен, груб и неустоим. Освен това двамата близнаци не са в контакт от години – причината за отчуждението помежду им е още една тайна, която Клое ще пожелае да разплете. В търсене на истината тя се впуска в садомазо връзка с Луи, която ни отвежда в други познати кино територии – “Дневна красавица” на Луис Бунюел с Катрин Деньов. Всъщност сдържаността и привидната студенина, с които Марин Вакт се превъплъщава в Клое, препраща към фригидните героини на Деньов от втората половина на 60-те години, които й печелят прозвището “ледената девица”.
Тълкуването на образа на Клое е допълнително комплицирано от един интересен детайл, за който споменахме в началото – момчешкото й излъчване. В начина, по който тя се хвърля във връзката си с Луи, Озон, който е открито гей в живота, преплита символи и изживявания, присъщи по-скоро на репрезентацията на мъжкото, отколкото на женското сексуално желание. Тази маскулинизация на героинята кулминира в сцената, в която тя поема мъжката роля по време на секс с Пол, като прониква в него с пенис колан. Тук действието отявлено поема пътя на порнографията и воайорството – още една от извечните теми не само на Озон, но като цяло и на някои от най-великите творби на седмото изкуство. Постепенно става ясно, че заедно с Клое яростно препускаме към отключването на голяма детска травма, която тласка не само нея, но и цялото действие към пропастта. Асоциацията тук е с друга ключова творба от филмографията на Полански, а именно „Отвращение“ от 1965 г., отново с Катрин Деньов в главната роля.
Отвъд образа в огледалото
С наближаването на края сюжетът става все по-объркан и неправдоподобен, като се запазва такъв дори и след развръзката, която уж би трябвало да внесе някакво обяснение в подбудите на главната героиня. Това, което спасява “Двуликият любовник” от тотално пропадане в абсурда, е нежеланието му да се вземе сериозно и очевидното му залитане към метаразказа – лентата сякаш пародира не само цитираните филми, но и самата себе си в своеобразна и почти инфантилна игра на отражения, които в крайна сметка се разкриват като това, което винаги са били – лъжливи образи. А какво е киното, ако не именно това – поредица от ефимерни, лъжливи изображения?
Специално внимание заслужава и отличната актьорска игра – красавецът Жереми Рение, който играе убедително двойната роля на близнаците Пол и Луи, нюансира образите със стил, харизма и майсторски контрол над детайла. Андрогинната Марин Вакт, от своя страна, е толкова магнетична и мистериозна, че до последно задържа върху себе си погледа на зрителя, превърнат във воайор почти преко волята си. И да не забравяме камео появата към края на филма на легендарната Жаклин Бисе – още едно намигване от страна на Озон към историята на киното, което допълнително подсилва фетишисткия послевкус на творбата.
Отвъд хилядите препратки обаче “Двуликият любовник” е едно неповторимо потапяне в дълбините на човешката психика, безапелационна дисекция на сексуалното желание и умела деконструкция на човешките взаимоотношения – такива, каквито е възможно да излязат само от съзнанието и изпод ръцете на кино майстор. Озон остава верен на така типичната за киното си заигравка с темата за половите идентичности и социалните роли, свързани с тях. За пореден път той ги поставя на леглото за изследвания пред окото на камерата-лекар (и/или психоаналитик), за да разкрие перформативната им същност – прозрение, което до голяма степен стои в основата на куиър естетиката му. И все пак тази игра на отражения, предупреждава като че ли Озон, понякога може да бъде и опасна – тя не само може да причини физическа болка, но в някои случаи и да погълне всецяло разума. Илюзорните изображения, с които си играем и които изграждат идентичността ни, са застрашени във всеки момент от пропукване под ударите на страховете, травмите и раните, които неизменно носим някъде там дълбоко във вътрешностите си.
PROUD.bg препоръчва от филмографията на Франсоа Озон и:
„Престъпни любовници“
„Ситком“
„8 жени“
„Басейнът“
„5х2“
„Време за раздяла“
