През кратката си режисьорска кариера Селин Шама все още не е успяла да достигне до световно признание, но пък си е изградила разпознаваем стил – всичките ѝ проекти се занимават с историите на лица от младото поколение. Несъмнено най-сполучливият ѝ опит досега е „Мъжкарана“ (2011), който грабва вниманието с вълнуващ сценарии и страхотна игра от талантлив детски актьорски състав.
Историята ни въвежда в живота на Лор (Зоуи Херан), която през лятната ваканция се мести със семейството си в нов квартал в Париж. Опитът на главната героиня да се впише в компанията на местните деца и да изгради приятелство с тях се увенчава с успех, но предизвиква и неочаквани сътресения в живота на Лор. Заради късата коса и особените дрехи, Лиза (Жан Дисон) я помисля за момче, а междувременно Лор приема грешката с любопитство и започва да се представя пред всички с името Микаел, експериментирайки с половата си идентичност. Оказва се, обаче, че тайната се оказва по-трудна за опазване от очакваното.
„Мъжкарана“ поставя проблематиката за гъвкавата полова идентичност и неясната сексуална ориентация и успява да провокира зрителя, но нито за секунда не си позволява да проповядва идеологически послания или да изпада в излишна интроспекция. Това е особено отличително постижение, имайки предвид крехката тематика, с която Селин Шама е решила да се заеме.
Играта на Зоуи Херан, която все още не е достигнала до мейнстрийм аудиторията, заслужава специално внимание. Само на 12-годишна възраст, когато излиза филма, актрисата успява да пречупи през призмата си сложни емоционални състояния и да ги изрази по изключително естествен и въздействащ начин. Непринудената актьорска игра предизвиква неочаквана емпатия към главната героиня и за секунда забравяме, че тя е фиктивен герой.
Макар и да се фокусира върху специфични теми, които засягат определени малцинствени общности, „Мъжкарана“ е филм, в който всеки би намерил нещо за себе си, тъй като той поставя и универсални въпроси – промени в живота, смяната на местожителството, опитите за вписване в нова среда, нуждата от приемане, сблъсъкът със страха от отхвърляне.
Режисьорската работа на Селин Шама очарова с натуралистичния си характер. Не е трудно да се абстрахираме от факта, че гледаме художествен филм и да се вглъбим в документалния стил на снимане, който бива подсилен и от липсата на саундтрак. Топлите и приглушени цветове в дома на Лор контрастират с ярката светлина на външния свят, която създава чувство за несигурност и дебнеща опасност.
Нямаме търпение по-късно тази година да гледаме и четвъртия филм на френската режисьорка „Portrait de la jeune fille en feu“, който през последните дни предизвика истерия на филмовия фестивал в Кан!
