Автор: Владислав Петков
Има един устойчив рефрен в много артистични куиър продукции. Наричам го наум танцът на свободата. Иначе представлява дълга сцена, в които общността танцува. Просто танцува.
Виждаме го в „120 удара в минута“ (2017) поне на две места: веднъж, когато активистите си спретват мажоретен състав на улично шествие (с розови помпони и поли) и веднъж, когато след поредния протест танцуват в клуб на иконичната „Smalltown Boy”. И двете сцени са включени в официалния видео римейк на песента, излязъл с филма.
Има го в Looking (сезон 2, епизод 1), където главните герои попадат на куиър парти в гората и повече от две минути (за 25-минутна серия) едни хора просто танцуват на Lost in Music.
Намираме го в „It’s a Sin”, “Queer as Folk”, “Pose”, „When We Rise” и много други. Грузинския „And Then We Danced…”, по принцип посветен на танца, съдържа особено интересен момент, в който главният герой попада в гей клуб и намира свободата да танцува извън канона на грузинския балет.
Особено трогващ е този мотив в българската постановка „Прайд“, посветен на провеждането на първия София Прайд през 2008 година през документираните разкази на участниците в него. След всички пукоти на шествието и офанзивата на националистите, оцелелите участници танцуват заедно в работещия по онова време клуб ID. Жизнеутвърждаващият им танц на фона на “Falling” (Hercules and Love Affairs) продължава изненадващо дълго за постановка. Защото е важен. Освобождение в танца, макар и индивидуално, открива и главната героиня в късометражния филм „Брак“ на Слава Дойчева. Повече от минута тя танцува на “Oceans” на Рут Колева.
Хората от общността знаем защо са важни тези моменти и защо намират такова място в куиър изкуството. След всеки прайд, след всеки уличен протест, след всяка хомофобска атака, след всеки ден, в който се оглеждаме притеснени зад рамото си, след всеки ден, изпълнен с трансфобски шеги, присмехи, оглушителни крясъци или още по-оглушително мълчание на околните, след всеки остър или тъп сблъсък с действителността, танцуването заедно ни дава възможност да освободим насъбралата се обида, ярост, болка и тревога. Ограждаме пространството с телата си и го използваме така, както не ни се позволява иначе – като се движим и изразяваме по начин, освободен от патриархалния диктат, осъждащите погледи и крясъците на тълпата. Да бъдем себе си. Да бъдем заедно.
Това ни отне пандемията. Физическата изолация разби пространствата, които ни събираха заедно и запрати много от нас по домове, в които не сме добре приети или разбрани. Разкъса онова измерение на свързаност помежду ни, което ни даваше глътка въздух. Глътка спокойствие. Глътка свобода.
И докато постепенно напускаме изолираните си убежища и започваме да съживяваме връзките помежду си, сблъскваме се с ново предизвикателство: безпрецедентната атака срещу общността ни от последните няколко седмици. Буквално всеки ден куиър събитие, човек или пространство е обсадено, тормозено или физически нападано от организирани националистически групи. В сезона на гордостта те имат една единствена цел: да отнемат глътката ни въздух, глътката ни спокойствие, глътката ни свобода.
Няма да я дадем. Тя е единственото, което ни остава.
Така че горе главата. Събитията до прайд са много, следете ги тук, тук, тук и тук. Самият София Прайд трябва да ни събере отново заедно на 12 юни – в никакъв случай не трябва да го пропускаме и повече от всеки друг път трябва да направим опит да доведем приятели, роднини и съюзници.
Идвайте много, с повишено внимание, но с гордо вдигната глава. Няма да се оставим да ни плашат и тормозят.
Много сме, силни сме, горди сме. И пак ще танцуваме.
