Днес ви срещаме с Десислава Петрова, част от Българска гей организация „Джемини“, организатори на първия София Прайд през далечната 2008. Разговаряме с нея по повод промените в НК с добавянето на сексуалната ориентация, битка, която още Десислава и колегите й от организация „Джемини“ започват през 2001 г.
Как се чувстваш след приемането на промените в НК, за които ти и “Джемини” сте настоявали преди повече от 20 години?
Не можах да се зарадвам истински. Тези промени са толкова закъснели, колкото години минаха от тогава до сега. Да, победа е. Да, успех е. Натъжава ме обаче факта, че бяха нужни повече от две десетилетия за промяна в закон, който и тогава вече беше морално остарял. Добре знаем, че закони се променят за дни „на коленце“, когато има намесени финансови и политически интереси, корпоративно влияние, обществен натиск… 22 години протакане, в които ЛГБТИ хората да се превърнат от престъпници в защитени спрямо НК, е срамно дълъг период дори и за държава като България. Настояваме за това хомофобските подбуди при извършено престъпление да бъдат по-тежко наказуеми от 2001 г.
За съжаление, в българския политик, нито преди, нито сега, виждам интегритета, високия морал, лидерския капацитет и най-вече готовността „да се ръководи от интересите на народа“. Все още се делим на „наши“ и „ваши“, а понятието „народ“ по презумпция е равно на „нашите“. На ЛГБТИ хората се гледа като на кацнали от друга планета и за малко еднорози, които не са част от този народ, техните интереси не са „народни“, нито пък им се полагат равни (или според някои „специални“) права. За сметка на това, всички ние – гражданите еднорози, продължаваме наравно да си плащаме съвестно данъците и да изпълняваме гражданските си задължения. Не сме в дневния ред, не сме важни, заметени сме там някъде в дълбоките архиви, дебело подпечатани с вечното клеймо „нисък приоритет“.
Самият факт, че тези значими законови промени в НК бяха приети извън активния политически сезон, без медиен шум и без публични изказвания на политиците застанали зад тях, говори за това, че може и да има добри намерения, но страха от нисък рейтинг и неодобрение продължава да е съществен фактор. Радвам се, че въпреки това, общността намира все повече съюзници в политиката и дълбоко вярвам, че общите усилия ще доведат до една България, в която равенството пред закона важи за всички.
Припомни ни каква беше политическата ситуация и обществена подкрепа за тези промени?
„Рано е“; „Изчакайте няколко години“; „Обществото не е готово“; „Как да го представим на избирателите си?“… това са реални аргументи „против“ всякакви законови промени, изречени от български политици. Тук спестявам тези изказвания, които подлежат на цензура. Имаше също и много мълчание. Оглушително мълчание. Срамно мълчание. Избягваха ни. Не отговаряха на писмата ни. Страняха от нас на публични събития. Прехвърляха си топката. Десните казваха – „идете при левите“, левите – „идете при десните“. Единствените престрашили се на публични срещи и изразили подкрепа, бяха младежите социалисти от БСМ, които набързо се оказаха скастрени от своите „попечители“ – старейшините от БСП.
Наблюдаваше се известно пробуждане около приемането ни в ЕС, защото някои политици осъзнаха, че за да станем част от европейското семейство е нужно да приемем и техните закони и ценности. Искаха да се покажат като модерни и прогресивни пред своите западни колеги. За съжаление, след заветния 1-ви януари 2007-ма година, този интерес набързо затихна и се върнахме обратно в позиция на изчакване.
В онези първи години на ЛГБТИ активизъм в България, единствените, които застанах редом до нас , бяха няколкото неправителствени организации, с които си сътрудничихме. Една от тях – Български хелзинкски комитет, има изключителен принос за правата на ЛГБТИ в България. Тук-там се появяваха и политици и обществени личности, които ни подкрепяха, но техните гласове бяха недостатъчно силни, за да заглушат онези другите, които безнаказано години наред призоваваха от парламентарната и медийна трибуна към омраза спрямо нас.
Имената и снимките ни се разпространяваха в черни списъци из форуми с фашистка насоченост, гледаше се на нас като на организации и личности, които са „престъпници срещу народа“ и „национални предатели“. Широкото схващане на обществото беше, че го правим под натиск и със съмнително финансиране, гонейки чужди интереси и лични облаги. В този период не беше модерно да си активист. Беше опасно и самотно.
И тук няма как да не попитам, онези по-горе цитираните политици „…А сега? Обществото по-готово ли е?“, „Много ли ви заболя?“, „Колко избиратели точно загубихте?“ и „Спите ли спокойно?“
София Прайд според теб беше ли катализатор на тези промени през последните 16 години?
Със сигурност събитието е допринесло за видимостта, със сигурност е мотивирало промяна. Цифрите сами говорят: от шепа хора (по снимки и спомен общо 15 човека), разходили се за първи път със знамена на дъгата на 17.05.2005 г. от НДК до Парламента, до 15 000 човека на София Прайд през 2023 г. В това отношение, ако може да се каже, че някой е направил по-голямата крачка, то това сме ние. Остава и политиците и обществото да направят своята, за да се срещнем някъде там, по средата.
Как мислиш ЛГБТИ общността ще посрещне тези промени? Ще търси ли повече правата си? Оптимист ли си, че законът ще се прилага?
Не виждам да кипи всеобщ ентусиазъм, нито да има веселия. Може би, защото тези промени се приемат като нещо, което просто трябваше да се случи. Много отдавна. Друг е момента, че хората като цяло не се вълнуват особено от законите и техните текстове, нито пък вярват, че законови промени биха променили тяхната лична ситуация. Не вярвам и да хукнат към съда, за да си търсят правата. Но да, важно е да знаят, че вече имат тази възможност. Въпреки недоверието в българското правосъдие ги окуражавам да му се доверят. Не всички съдии са „маскари“, не всяко дело е „тромаво“, не винаги съдебното решение е „предрешено“. Доколкото за приложението, там топката е в ръцете на правоприлагащите органи, тяхната готовност, компетентност и воля.
Какъв сигнал за промяна е това за теб, мислиш ли, че е знак за по-голяма промяна в обществото?
Промяната е процес и когато сме част от него е трудно да даваме обективна оценка. Но ето, ще изредя няколко въпроса и нека всеки сам си отговори колко точно е голяма промяната в обществото според него.
Колко често чувате вицове и подигравки за п…..?
Колко често научавате за случаи на омраза и насилие спрямо ЛГБТИ хора?
Колко често виждате влюбени еднополови двойки да държат ръцете си или да проявяват друг вид интимност на публично място?
Колко често виждате еднополови семейства с деца?
Колко често виждате публични личности и най-вече политици, които говорят открито или поне не прикриват сексуалната си ориентация?
Колкото – толкова.
Каква трябва според теб да е следващата стратегическа цел на общността? Коя очакваш да е следващата голяма победа на общността?
Дано не отнеме още 22 години за следващата голяма стъпка, дано! Има толкова все още неуредени права. Скучно би било да вадя списъците. В едно съм сигурна, не бива да оставяме автомобила да се движи по инерция. С малки, но твърди стъпки и нито крачка назад.
Предстоят избори, след тях ще има и други. Политиците се менят. Ние оставаме. Децата ни също. Не трябва да допускаме мълчание, нито да толерираме пасивност по въпроси свързани с ЛГБТИ общността. Нужна е много работа на всички фронтове. Не всичко е закони и тяхното приложение. Добра основа са, но от промяната в закон, през промяната в обществените нагласи, до промяната в битието има дълъг път за изминаване.
В България по правило се тича след вятъра. Трябва да се случи нещо, което да отключи обществения интерес и едва тогава на преден план изникват очевидните истини, пред които така нареченото общество предпочита да си затваря очите. Нека не тичаме след вятъра. Нека бъдем вятъра. На промяната. И нека всеки един човек от ЛГБТИ общността се чувства в България у дома. Не чужд. Приет. Защитен. Пълноценен. Равноправен. Спокоен за бъдещето си.
