Бях изненадана колко хора се появиха на първата среща. Беше последният ден на януари през 2018. Не помня дали съм била притеснена, но понеже се познавам, знам, че съм била. Първоначално исках да сложим столовете в кръг, но се появи малка тълпа и кръговете станаха концентрични – с втори, трети, четвърти ред непознати хора, извадили от раниците си копие на книгата, която бяхме чели предишния месец, а сега се събирахме да обсъдим. Избрахме я с гласуване, както сме избирали всички заглавия в Big Gay Book Club, литературен клуб за ЛГБТ книги. Съпротивата ми към автора и днешната му необоснована според мен слава ме кара почти да искам да се извиня за това начало, но е такова: започнахме с „Каквото ти принадлежи“ на Гарт Грийнуел. Романът на живелия тук американец се развива в България, може би заради това ни се стори по-близък от другите предложения – „Мидълсекс“ на Джефри Юдженидис, „Орландо“ на Вирджиния Улф. По-нататък прочетохме и тях. До края на първата среща така и не казах какво мисля за книгата: че е манипулативна и зле изградена, че се разпада пред погледа, ако човек само я погледне малко по-твърдо. Вместо това слушах останалите. Задавах им въпроси. Напомнях, че няма нужда да вдигат ръка, за да кажат нещо – че всички имат място в дискусията и сме в диалог с много участници. В полилог.
Все още се учихме как да си говорим. Разговорът продължава и до момента. Близо три години по-късно всеки месец правя събитие във фейсбук групата с името на клуба. И все още всички са поканени.
В България има книжни клубове, макар че нямаме огромна традиция в тях, както е в други държави. Докато живеех в Лондон, бях част от един – всеки месец се срещахме в книжарницата след работното ѝ време и оставахме да говорим толкова дълго, колкото ни се искаше, понякога и до 10 вечерта. Тези срещи станаха ритъм, на който ми беше приятно да тактувам – а първоначално му се съпротивлявах, след като се озовах там почти случайно. Как така ще чета нещо, което някой ми е казал – аз още в училище държах разтворена друга книга под чина, докато обсъждахме „Одисея“! Да, но настрана от това невинно бунтарство без смисъл, колко съжалявам, че не съм внимавала в разговора за Омир. Казах си го години по-късно, когато най-сетне взех книгата – а трябваше да чета нещо друго за университета…
И така в Лондон започнах да чета книги по списък, избрани от група, а не от собствената ми интуиция. Ходих предимно защото ми харесваха хората и исках да ги виждам отново. Постепенно открих, че да четеш с идеята после да говориш обостря погледа. Което пък удължава и усложнява удоволствието. Винаги чета критично, защото разговорът с автора, който изписвам с молив в полетата на книгата, ми допада; но да знаеш, че след това ще кажеш мнението си пред приятелска група и ще слушаш впечатленията им, отваря още полета. И все пак понякога си единственият, който не е забелязал свързваща нишка между темите в книгата, която за другите е била ясна като спасително въже през сюжета. По-важното е, че се чувстваш отговорен за това колко ще бъде вълнуващ и любопитен разговорът.
Сбогуването с лондонския клуб беше трудно. През книгите се научихме как да говорим и за себе си и станахме приятели, без иначе да се познаваме. Докато седях за последен път с тях наум се спирах върху лицата им за момент. Жената, която обикаля страната с църковния си хор и винаги се връща с истории за това колко ѝ е харесало да се разхожда в дъжда върху тези или онези скали в Шотландия. Жената, чиято най-добра приятелка е оцеляла от Холокоста и двете често водят разговори за Тръмп, както ни разказа, когато четохме Филип К. Дик (още помня съвета на приятелката ѝ – „Най-важното сега, както тогава, е човек да бъде активен, да не оставя нищо да заглуши мнението му“). Мъжът, който винаги ни носеше местно бутилирани видове бира, които дегустирахме, и онзи, който пък идваше с прясно изпечени бисквити.
Когато се върнах да живея в София, няколко месеца бях неспокойна. От една страна не исках да правя опит да заместя нещо, в което вече не можех да се върна; да го изфабрикувам не би било достатъчно. От друга исках разговорът да продължи.
Питали са ме защо нашият клуб е тематичен. А защо не? Дори има нещо смешно, откровено и даже грандоманско в името Big Gay Book Club, големият гей книжен клуб. Нали това е идеята, да се създаде пространство за смелост, някъде, където да бъдем шумни, да чуем гласовете си. Не че не е важно да сме любезни, но не можем да бъдем само това. Пък и не може всичко да е активизъм, вечно да обясняваме, убеждаваме и синтезираме. Макар че да, клубът стана част от дейностите на ЛГБТ фондация GLAS, но тази подкрепа му позволи само да порасне: има клон във Варна, а после се появиха и клубовете за кино и даже за бордови игри. Но в нашия клуб се срещаме просто защото ни се иска да говорим за литература, за която ни се говори.
Затова и винаги започваме с най-директния, най-лесния въпрос, който е отварял всяка от нашите дискусии – „Какво мислите за книгата, хареса ли ви?“. Представете си ни: от първата среща, в която бяхме сигурно над 30 човека, през втората в малка сладкарница, когато стана ясно, че голяма книжарница даже няма да ни отговори на запитването можем ли да се срещаме при тях. Тогава обсъждахме графичния роман на Алисън Бекдел „Fun Home“; някои – над кроасан с бадеми, други – с чаша вино. После намерихме наше пространство, когато ни приюти ЛГБТ центърът Rainbow Hub. И нататък: срещи, на които идват хора с кутия бонбони – рожденият им ден е, „ами да, защо да не го празнувам с вас“; срещи, на които съм само с още един друг човек, но говорим дълго, защото мненията ни са толкова различни; срещи, в които не виждам всички, защото кръгът е толкова голям; срещи, в които ядем домашни понички; срещи, на които хората излизат, възмутени от нечие мнение; или след които разговорът продължава на вечеря; срещи по време на извънредното положение, когато се виждахме международно в Zoom. Основата винаги е една и достатъчно стабилна. Какво мислите за книгата, харесва ли ви?
Не всеки път сме едни и същи хора – всъщност освен мен няма друг, който е бил на всички срещи, защото хората избират според апетита си кога да четат и кога да пропуснат (някои заглавия така са ме фрустрирали, че съм си мислила, че и аз бих пропуснала, ако можех). Но винаги е ясно, че в самото начало се иска спонтанността на реакциите. Хората често нахвърлят неща, които са малко отвъд рационалното, правят далечни асоциации или изненадват с това, което им е направило впечатление. Някой казва, че много му е харесало колко целувки и цветя има в „Часовете“ на Майкъл Кънингам и всички се усмихваме – да, малък детайл е в историята за три жени, свързани от книга на Вирджиния Улф, но е изразителен. В книгата има тъга, дори задушаваща тъга, но има и думи за красота и нежност. Друг път се оказва, че последните хора, които ще ни споделят какво мислят за „Момичето от Дания“ – книга, която за много хора е била неясна, отвеяна и нежна – са слушали с изумление как е възможно за някого тези неща да са минуси, вместо да носят удоволствие.
Разбира се, начинът, по който четем книгите, говори за самите нас. Което не значи, че съм от хората, които смятат, че в четенето всичко е въпрос на вкус, не; има обективно добри и лоши книги и има инструменти това да се знае отвъд „харесва ми – не ми харесва“. Тук обаче не сме дошли за това. Действието е другаде. В пространството на разговора някой може да открие път към историята за собствената загуба на родител, а друг – колко е било трудно да се разкрие като гей пред родителите си. Затова и между нас вече има близост, която позволява след срещата ни да отидем да гледаме изложба, защото е само тази вечер и няколко човека не искаме да я изпускаме. Преди това някой е казал, че „Стаята на Джовани“ на Джеймс Болдуин (съвременна класика, която не е в тираж тук – издирването ѝ беше отделно приключение) е предизвикала завист в него – защото на измъчения герой поне му се случва да изживее тази една любов в мръсна, тъмна стаичка, преди годеницата му да се върне от пътуване. Болдуин не пести миризмата на разлагащи се боклуци в един Париж, който се буди след нощ на пиене и самота; но да – може би е завидно да успееш да изживееш всичко дори на такъв фон, когато не ти е дадено вътрешното спокойствие да видиш града като картичка.
Срещите са хората, които идват. Разбира се, че винаги съм подготвила въпроси, но всъщност предпочитам нещата да текат естествено, когато могат. Така направихме с автобиографичния роман на Рейналдо Аренас „Преди падането на нощта“ – пълен е с фрагментарни истории и има толкова посоки, че след обичайния първи въпрос питах всички дали можем този път да караме също толкова инстинктивно, без конкретна структура. Получи се един от най-интересните разговори, докато навън се стъмваше и периодично някой ставаше, за да запали още една лампа. Дискусиите еволюират така – според собствените си правила. Тогава всичко се случи заради Аренас, който е откровено ранен и раним на страницата, докато безпощадно продължава да обича живота – направи всички ни малко по-смели в изразяването на чувствата. Обсъждали сме и „Зверски нощи“ на Сирил Колар, друга трудна за намиране книга, която също беше предизвикателство с темата си за ранните дни на СПИН. Интересно беше, че хора, които още са в училище, осъждаха героя за изборите му да прави случаен секс; по-възрастните в клуба се възмущаваха на този прочит, наричаха го морализъм – за тях книгата не е наръчник или страховита история, няма и нужда да бъде, когато нещата са толкова по-символични и сложни. И в крайна сметка, напомняха, е една история за свободата.
При толкова много ЛГБТ литература с драматичен, ужасен край, за мен беше лятно удоволствие и утеха да обсъждаме „Прекрасният живот на Артър Лес“, спечелила Пулицър (и в българското издание, уви, обилно поръсена с думата „хомосексуалист“). На Запад беше критикувана, че е твърде безопасна, твърде лесна. Критика, която никога няма да бъде отправена за любовна история между мъж и жена, разбира се; но все пак гей литературата може да бъде, и най-често е била, и много експериментална. Сещам се за „Писма до Петър“ на Николай Бойков, която също сме обсъждали – роман в писма, всяко от които е едно безкрайно изречение, продължаващо страници и побрало всичко от следобедната разходка до заливащите вълни на копнежа.
Това също носи свобода в по-широк смисъл – както в движението за сексуално освобождаване една вълна идва и за хетеросексуалните хора, когато започва да се говори повече за ЛГБТ права. Много хора са писали, че в това движение никога не е ставало дума само за приемане на еднополови бракове, а за себеприемане на всички хора. Принципът е ясен: ако едно всъщност нормално желание е до такава степен страшно и забранено според някакви вътрешни принципи, че е изтласкано в някой тъмен ъгъл на съзнанието, там има риск да порасне в нещо чудовищно (агресивната хомофобия е най-елементарният пример). А може да е и доста по-директно от тези обяснения: просто е хубаво да се живее, когато не те е страх или срам от това, което искаш. Така се е случило и с литературата – експериментите на ЛГБТ автори на страницата са тласкали цялата култура напред.
Чувствата обичат да бъдат чувани. Когато обсъждахме „Карол“, разговорът беше като психоанализа на главните героини, но самата авторка Патриша Хайсмит сякаш се е постарала да сложи достатъчно детайли, които никнат като гъби и действат като мощни символи и ключове към подсъзнанието. Разбира се, че да четеш роман е да разпознаваш вътрешния живот; да го обсъждаш е като да го заявяваш, да повтаряш откритията, да рисуваш карта с посока навътре. Понякога основното нещо в срещите е да потушим очакванията си, защото искаме толкова много от тези книги: да ни обяснят всичко за персонажите, да бъдат подробни в предаването на травмите, за да разберем, да създадем наратив в главата си, да подредим и вътрешния хаос. Искаме от тях да ни разкажат собственото ни трудно разкриване като ЛГБТ хора. Искаме да ни утешат. Разбира се, че персонажите не ни дължат никакви обяснения – както не бихме го очаквали от хетеросексуални герои, колкото и да са тъжни. Все пак четенето е за удоволствие, нали така – а после стига само да се оставим на разговора, за да може и радостта от споделянето да се появи.
Следващата среща на книжния клуб предстои. И все още всички са поканени.
Автор: Севда Семер
