От манастира към парада – историята на един гей, бивш духовник

Представяме ви Васил Василев – активист с интересна история и носител на специалната награда „Човек на годината“ на БХК за 2020 година.

Здравей Васко!

 
Банер Кабинет Дъга – 728×90
 

Здравейте!

Избрахме заглавието да е „От манастира към парада, защото днес Васко ще ни разкаже необикновената си история на ставането му на поддякон в църквата Свети Йоан Предтеча в Кърджали, а по-късно и постъпването му в Троянския манастир като послушник и заместник домакин само на 17 години. Васко, благодарим ти за смелостта да си говорим днес по тези рядко обсъждани теми. Нека да започнем с твоята лична история. Разкажи ни малко повече за себе си.

И аз благодаря за шанса да разкажа своята история. Роден съм в Кърджали през 1997 година в семейство на преподаватели. По време на ранното ми детство бях доста необичайно дете като за момче. Играех си с момичешки играчки, общувах само с момичета, имах повече интерес към женската част от моите роднини и всякакви близки. Това, обаче, не се забеляза като проблем от родителите ми, като повечето родители, които като виждат подобно нещо, го смятат за проблем. Например, играех си с герданите и червилата на баба ми, всички типично дамски неща, обличах си ги, правех се пред огледалото. Сега, връщайки се назад, доста се изненадвам, че това не правеше негативно впечатление у родителите ми и съм имал късмета да не съм тормозен за това, защото има всякакви истории, включително на мои познати, които са имали сродната съдба и не са приключили положително за тяхна страна.

Отраснах в семейство с доста вербално домашно насилие, като не бих казал, че съм имал щастливо детство, но пък, за сметка на това, колкото и необичайно да звучи, бях едно доста усмихнато дете, на фона на всички неща, които ми се случваха в семейството. През 2002 година след поредните скандали, проблеми и насилие в семейството нашите се разведоха, като аз бях даден на своята майка, която започна да ме води на църква доста често. Посещавахме самите служби и помагахме – е, колкото може цивилни граждани да помагат там. С течение на времето се въцъркових. В един момент всичките ми познати, които бяха около мен, моята среда, беше изцяло църковна. Никога не съм бил вярващ, нито като малък, нито сега, но поради стечение на тези обстоятелства, в по-голямата си част от живота си съм общувал с хора от тези среди.

Когато навърших 10 години, по свое желание и по желание на баща ми се заведе дело за родителски права. Пет години след развода, правата бяха дадени на баща ми, като тогава въпреки, че баща ми не е нито вярващ, нито религиозен, за разлика от майка ми, бях вече доста навътре в нещата и това не спря след като се отделих от средата на майка ми. Напротив, на около 12-13 годишна възраст нещата бяха ескалирали в това аз да си мечтая цялата ми кариера да бъде в църквата. Средата беше позната за мен и затова ми се струваше като напълно удачен вариант.

Горе-долу, по същото време, ти се разкриваш и като гей – поне пред себе си.

Да, на около 12 години аз осъзнах своята хомосексуалност. При мен това се случи по доста директен начин – гледайки порно, осъзнавах как батковците ми харесват повече от каките.

Мисля, че много гей мъже в България откриват по този начин – от хетеросексуалното порно.

Да, хетеросексуалното порно ми помогна да разбера, че съм гей. При повечето гей мъже, особено такива, които са въцърковени, в един момент се стига до големи вътрешни противоречия между тяхната вяра и убеждения и това, на което са възпитани и тяхната истинска същност. Едно противоречие, което в много случаи докарва до доста тежки психически състояния, включително и самоубийство. Не малко истории съм чул за хора, в подобно положение, които са завършили живота си по подобен начин. При мен не беше така. Понеже никога не съм бил вярващ, за мен църквата винаги е била едно хоби и съм имал късмета да не се сблъскам с интернализираната хомофобия, независимо дали по религиозни причини или по всякакви други, които се дават като доводи и винаги съм се приемал.

На 1 ноември 2014 година пловдивският митрополит Николай те прави поддякон. Какви са спомените ти от тогава? Смяташ ли това за постижение, с което се гордееш? Поне по онова време е било постижение за теб, нали?

Да, към онзи момент това беше едно огромно постижение, което чаках много време. То не беше от днес за утре. На 1 ноември пловдивският митрополит Николай беше дошъл в Кърджали, като в една определена част от Литургията, той ме пострига за поддякон. Това е ритуал, при който след определени молитви, които се четат над дадения човек, в случая мен, свещеникът (който трябва да е епископ) чисто символично му реже няколко кичура коса от главата и след това човека се води поддякон. Работата на поддякона е най-лесна, тъй като е най нисш сан в църковната йерархия, чийто носител вече може официално да участва в самите църковни служби като духовно лице.

По същото време се запознах и с първия си приятел. Бях на 16 години. Той учеше богословие в Пловдив. Запознахме се по доста случаен начин. Бях го добавил случайно във фейсбук, но нямах представа кой е. Една вечер ми беше скучно и влязох в месинджър, избирайки произволно на кого да пиша и му писах просто едно „Здравей! Как си?“ И оттам се почна едно често и постоянно писане, като аз нямах представа, че е гей, тъй като той е от хората, при които човек, каквото и да се опитва да види в него, не би познал, че е гей.

Първоначално излизахме няколко пъти без да има някакви интимни неща, но в един момент той ми призна, че ме харесва. Аз първоначално не му вярвах, тъй като си бях казал, че ме пробва, за да ме „изложи“ някъде. Дълго време отричах това нещо и когато започваше да ми говори такива неща, аз сменях темата или се правех, че не съм го чул, някак го играех незаинтересован. В един момент бяхме излезли из Пловдив. Помня бяхме на паметника Альоша и се случи така, че нямаше хора около нас. Той се наведе към мен и започна да ме целува. Аз бях доста стъписан, че това което го е говорил, се оказва вярно и от тогава започна една връзка, която продължи няколко месеца.

А кога се разкри пред родителите си?

Случката, при която майка ми разбра, че съм гей е свързана с един най-обикновен разговор, който тя провеждаше от моя таблет. Приключвайки го, тя, като една любопитна майка, влезе в писмените ми разговори в месинджър, при което цъкна на него и видя едни разговори, които недвусмислено показват какви са ни отношенията. Разговорите, да ви кажа, не бяха от най-приличните. Бяха доста разкрепостени.

Не бяха християнски разговори, а?

Изобщо даже (смее се). В началото тя не ми каза нищо. Върна ми таблета и отиде да си ляга. Няколко дни след това забелязах, че се държи леко странно, но не разбирах защо. Един ден, докато съм спял, тя е звъняла на него от таблета, за да го заплашва да ме „остави на мира“. Според нея това не е било нещо взаимно, а едва ли не той ме е „изкушил“. Вярвам много майки по подобен начин възприемат нещата, че някак другия човек е изкушил сина им. Разговорът им съвсем не е бил кротък, заплашвала го е с какво ли не. Ставайки от сън, аз видях, че от таблета е провеждан половин часов разговор. Тя тогава беше тръгнала на работа, но когато се прибра вечерта директно ѝ казах: „Знам с кого си говорила и какво се е случило“. Той не ми беше казал нищо, въпреки че се бяхме чули с него през деня. В същия момент, когато тя разбра, че вече знам, доста бързо смени физиономията и започна един огромен скандал за това колко е лошо всичко това, как се срамува, че ми е майка и всичко, което може да се сетите. Почувствах се разочарован. Очаквал съм лоша реакция, но не толкова. Ядосан си взех багажа и се изнесох при баща ми за минути. На нея ѝ трябваше един ден за да се свести и с плач да ме вика по телефона да се върна. Е, върнах се. Обеща ми никога повече да не споменава темата, за да има мир. Но от тогава досега много пъти се е повдигал въпроса, като нито един път не е приключвало добре.

Краят на 2015 година е един ключов момент в живота ти. Тогава постъпваш в Троянския манастир като послушник и заместник домакин. Животът ти там, обаче, не е бил нито лек, нито християнски.

Първоначалната причина да отида в Троянския манастир беше именно любовната ми драма и раздяла с тогавашното ми гадже, за което говорех по-горе. За разлика от мен, той бе доста вярващ и силно религиозен. При него едното надделя над другото. Интернализираната хомофобия, внушена от религията, надделя и в един момент от нищото той реши с едно телефонно обаждане да сложи край на всичко. Аз бях изпаднал в доста тежко емоционално състояние, като в този период не говорех с никого и не ми се правеше нищо.

За да си възстановя живота реших да направя една голяма промяна в живота си, а именно да постъпя в Троянския манастир. Случи се на 21 декември 2015 година. Игумен на дадения манастир, по това време беше небезизвестният епископ Сионий Велички, бивш ректор на Софийска семинария, който бе изгонен от нея заради сексуално насилие над малолетен. Назначаването му за игумен на Троянския манастир беше точно след скавдала с Господари на ефира, свързан с гей монасите. Светият синод махна гей монаси, за да сложи за игумен сексуален насилник, което разбира се, е повече от ужасно.

И говори много за Българската православна църква и моралът ѝ.

В интерес на истината, цялото това нещо, свързано с Троянския манастир и изгонването на гей монасите, не бе инициирано от човекът, който води прословутия разговор с йеромонах Кирил, а бе инициирано от самия Свети синод. Троянският манастир е пряко подчинен на Светия синод. Той е един от трите манастира в България – Троянски, Бачковски и Рилски, които са ставропигиални, тоест под пряко подчинение на синода, а не на дадената митрополия, в която се намират. Решиха да се отърват от неудобните монаси, но на тяхно място сложиха сексуален насилник.

Моята работа в Троянския манастир се състоеше в това да бъда заместник домакин, като задълженията ми бяха организация и документация на венчавки и кръщенета, както и настаняване и обслужване на гости в хотелската част на манастира. Поради факта, че в манастира имаше много малко хора, аз вършех и всякаква друга работа, като едновременно с това си извършвах и поддяконските си задължения по време на църковни служби. Престоят ми беше изпълнен с доста негативни емоции, с пиянски скандали, със сексуално насилие над малолетни, със заплахи и физически тормоз. Понеже епископ Сионий има доста сериозни проблеми с алкохола, мен неведнъж ме е и бил, като най-близък до него. Бях му нещо като личен асистент.

Често в манастира идваха семинаристи да работят по време на ваканциите си. След като през деня си свършваха дневната работа, главно състояща се във физически труд, през нощта преминаваха в един друг физически труд, не много доброволен. Повечето семинаристи, голям процент от тях хетеросексуални, бяха сексуално насилвани от епископ Сионий, като за жалост и аз имам принос в това, той да има достъп до тях и да може да извърши това сексуално насилие над тях. Те нямаха особен избор, тъй като, когато човек ги вкара в стаята на игумена и заключи вратата след себе си, сами можете да се сетите какво предстои. Епископът им плащаше доста големи суми, за да си мълчат. Интересно беше, че същите тези насилвани семинаристи, се връщаха следващата ваканция отново, което значи, че са имали, един вид, желание заради финансовата изгода.

Споменах, че съм бил асистент на игумена, но под асистент разбирайте всичко, включително и това, за което се сещате. И аз за доста големи суми пари съм се съгласявал да го обслужвам сексуално. Заплатата ми, която вземах там, бе изключително голяма, а прибавяйки към нея и парите, които получавах за сексуалните си услуги, понякога сумата ставаше петцифрена. Епископ Сионий бе свързан с една политическа партия, тъй като бе близък приятел с бивш народен представител и доста от служителите на манастира не получаваха заплатата си с манастирски пари, а бяха финансирани от партията, включително и аз. Всички заплати, които съм взел, с изключение на парите за сексуални услуги, са били от партията. Манастирът бе използван и от много прикрито хомосексуални политици като усамотено място да бъдат с любовниците си от същия пол.

Парите ли бяха причината да останеш толкова дълго време там?

Да, изцяло това бе причината. Знам, че не звучи добре, но финансовата изгода надделяваше над честта и достойнството ми.

Краят на престоя ти в манастира идва с писмо лично до партиарх Неофит. Как стана всичко това?

Доста често имах досег с патриараха. Този манастир бе специален за патриарха, защото там е погребан бившия патриарх Максим. Оплакването ми, обаче, не беше на живо, а чрез писмо. В писмото се изреждаха доста от провиненията на епископ Сионий, като едно от тях бе, че негови служители са съучастници в трафик на хора. Разбирам, че при подобни обвинения, човек не трябва да се обръща към патриарх или каквито и да е сродни началства, а към съдебната власт, но аз не го направих, за което все още съжалявам. Въпреки че всички провинения на епископа се знаят в синода, друго си бе някой да надигне вой.

В интерес на истината, на епископ Сионий не му бяха съобщили веднага за жалбата, но когато разбра, той ми каза. Не ме изгони от манастира, защото го беше страх, че ще предприема и още действия, като това го чух в негов разговор с негов служител, без да знаят, че ги чувам. Първоначално бях решил да остана, но един ден дойде на гости собственичката на верига магазини Аванти, госпожа Татяна Попова, на която цял живот ще съм благодарен, че успя да смекчи доста от нещата, които щяха да ми се случат. Тя е един от главните дарители на манастира и идваше често, като тогава бе дошла, за да се опита да ми оправи вече силно обтегнатите отношения с епископа, за да няма лоши последствия нито за мен, нито за него. Не успя. След като видях, че нещата отиват на все по-зле, аз реших да си тръгна. На следващия ден рано сутрин си събрах багажа и си тръгнах. С това приключи цялата ми кариера в Троянския манастир.

Страдам от Обсесивно компулсивно разстройство и биполярно разстройство. Връщайки се в Кърджали, аз изпаднах в депресивната фаза на биполярното разстройство, която продължи около половин година. Половин година не излизах от вкъщи, дори от стаята си, да не кажа от леглото си. Беше доста тежък период за мен, тъй като целият ми живот рухна. Озовах се на тоталната нула. В мен нямаше надежда, че нещо в живота ми ще се промени. Бях се предал. Казвах си, че няма да мога да наваксам изгубените години, така че да мога да започна да водя един нормален живот.

Как успя да се съвземеш?

Насилих се. Много трудно успях, с помощта и на много медикаменти. През май 2018 се бях повъзстановил и започнах за първи път през живота си работа, която не е свързана с църковна дейност. Бях започнал работа в най-обикновен хотел в Кърджали, която продължи до април 2020. Разликата в стандарта на живот бе огромна, тъй като парите, взимани от мен в манастира, бяха в пъти повече от тези, които човек изработва като администратор на рецепция.

Миналата година ти, заедно с Димитър Димитров и други активисти организирахте шествието срещу хомофобията, за което получихте и наградата на БХК. Очевидно църквата или активизмът вече не стои пред теб като избор. Какво остана в теб като житейски опит от този период?

Като житейски опит от този период бих казал, че остана знанието колко лицемерие се крие в християнската църква и духовниците ѝ и знанието за това как хора, които бурно проповядват сексуални репресии над хората са същите тези хора, които извършват сексуално насилие.