Просто един човек

 
BHK Banner
 

Един човек. Едно огледало. Един телевизионен канал. Една градска зелена стая. Едно отражение разчупено, разбито, разкроено. Един човек, който не обещава. Не пита, не изисква, не налага. Един човек, който се врязва в градската среда разразвяйки я на дребни стъкълца и снежинки. Един човек, който те гледа. Който ни гледа. Кой е той и какъв е той? Откъде идва и накъде се е запътил?
Не разбирам този човек. Не мога да си го обясня. Твърде модерен е, твърде съвременен, твърде забързан, нагъл, пошъл. Нима той е събитие сам по себе си? Нима трябва да го гледам? Защо да го гледам? Защо да му се кланям? Не, няма. Този човек не съм аз. Това не съм аз. Това са само моите движения, моето тяло, външното продължение на някаква дълбоко скрита същност. Аз не съм само това, което правя. Аз не съм само това, което се вижда отвън. Не. Аз съм много повече от един човек. Този един човек не може да ме обхване, той се опитва да ме всмуче, да ме картотекира, да ме разсипе и разпредели в малки дребни кутийки. Един човек ме гледа. Защо ме гледа? Той стои и мълчи, заема толкова много място. Защо стои точно тук? Какво се предполага, че трябва да направя? Ще напиша Facebook статус за един човек. Искам да изглеждам интелектуално, в крак. Искам да съм инфлуенсър. Искам да изглеждам готин. Искам да съм като хипстърите. Точно така, сега ще напиша един много оригинален и остроумен в статус, в който да го заплюя. Ето сега ще го заплюя отгоре, за какво ми е този един човек, защо се мисли за толкова върховен? Сега ще го поставя мястото на мястото му. Само аз знам какъв е превзет сноб, парвеню и въздух под налягане, изпружен на жълтите павета, аз съм специалист по всичко, геополитика, спорт, международни отношения, кино, история, та един човек ли ще ми се опъне между пръстите на клавиатурата?

Един човек, който е необясним за мен. Един човек, който не мога да да картотекирам и картографирам. Мигащи миниатюрни моменти. Един човек, който е мълчалив и това мълчание сякаш обърква, дезориентира. Един човек, който се врязва в ежедневието ми като гигантска вълна от електричество, която ме залива отгоре. Един човек, който жужи, бръмчи и пулсира. Един човек, който тупти с пулса на града, докато по вените-аорти се спускат капиляри от коли. Един човек, който ме обърква, а дори не мога да назова с какво. Един човек стои. Като паметник. Като гигантски исторически паметник. На какво? Паметник на мен? На нас? На града и на времето ни? Един човек се опитва да строши на малки парченца всички мои очаквания. Един човек ме провокира, ядосва, натъжава, развеселява. Един човек ме гледа с умиление, очарование и любопитство. Предлага ми друга пътека, друг ъгъл, нов ракурс. Един човек е любовното писмо на Мишел Фуко до Оруел. Един човек се почесва учудено по главата, сочи с пръст, смее се и продължава нататък. Един човек не иска, не пита, не обещава, не налага, не търси, не говори, не храни надежди, не разочарова. Един човек или един среден пръст? Един юмрук? Един кръст? Едно разпятие? Това ли е Дигиталният Исус Христос Суперзвезда? Това Новата Религия ли е? Всичко и всички ли сме опасани от кабели, жички и екрани? Това ли сме ние тук и сега? Има ли кой да ни избави, успокои, да забави забързания пулс по артериите на града, да ни спаси? Не. По грешен път си тръгнал, Икар, и сам ще се сблъскаш със собствената си арогантност, слез на земята, не витай, не кръжи. Остави хората. Те не те разбират, ти си само един човек с една идея. Остави ги. Те не заслужават. Те не могат да те оценят. Дигитално непретенциозен. Електронно флиртуващ. Секси. Един човек е секси. О, един човек е толкова секси, че ми иде да си извадя члена и да го размахам пред очите всички. Кой е по-голям? Моят член е по-голям от този гигантски дигитален, електронен фалос. Нима един човек е просто един фалос? Един еректирал фалос забит право в сърцето на града? Фройд мълчи. Един човек не може да е това. Един човек е всичко друго, но не и това. Един човек все пак е и секси, признавам. Секси е да има камери, харесва ми. Да ни гледат. Да бъдем наблюдавани. Има нещо секси в това, Биг Брадър ни гледа.

Обърках се. Един човек ме обърква. Колкото повече асоциации, мисли и думи опитвам да хвърля срещу него, толкова повече те се блъскат в екранните му очи, отскачат, рикошират и се разтварят в небитието. Опитвам се да поместя един човек в една рамка. В един текст. В един поглед. В един прочит. Но това е убийство. Този текст е ритуалното убийство на един човек. С този текст убивам един човек и го разфасовам. Разглобявам го на части. Деконструирам го. Поглъщам електронно примигващите части от трупа му доволно и се облизвам след това. С този текст унищожавам един човек и го превръщам от един човек в едно нищо. В този текст разграждам на малки дребни частички огромното цяло. Или всъщност – свеждам го до само едно цяло, най-простото неделимо число. Едно. Един човек може да е всичко това. Но един човек може и да не е нито едното, нито другото, нито каквото и да е било. Един човек е свободен за интерпретации и се изплъзва между пръстите, бягащи по клавиатурата ми като деца пред екраните, отлита като ято гълъби в небето. Един човек остава там, без да задава каквито и да е било въпроси и без да налага отговори. Един човек можеше да бъде много, но можеше да бъде и малко. Един човек може да е цялата вселена, а може и да е просто една-единствена стая, в която всички думи, страхове, мечти, очаквания и чувства се блъскат и разтварят във въздуха. Един човек не може да бъде обхванат или осмислен, анализиран. Той остава там. Като гигантско електронно, туптящо петно в ума ни. Той е нищо повече и нищо по-малко от това. Каквото и да помислим или направим, но в същото време, нищо от това. Той е просто това.
Просто един човек.

Хареса ли ви статията?